Решение № 200 от 09.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4993/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/. Образувано е по касационна жалба на Е. К. Ц., чрез адв. В. Игнатова, срещу Решение № 9631/19.03.2025 г. по адм. дело № 7598/2023 г. по описа на Административен съд - София-град. Съдебното решение се оспорва като неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. На основание подробно изложени в касационната жалба оплаквания се иска отмяна на съдебния акт и постановяване на ново решение, с което оспореният административен акт да бъде отменен. Претендира се присъждане на разноски. Ответникът – управителят на Националния осигурителен институт /НОИ/, чрез процесуалния си представител, в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба и правилност и законосъобразност на оспореното съдебно решение, поради което иска да бъде оставено в сила. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея съдебно решение, като предлага оставянето му в сила. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, намира касационната жалба за допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК е неоснователна. С Решение № 9631/19.03.2025 г. по адм. дело № 7598/2023 г., Административен съд София-град е отхвърлил жалбата на Е. Ц. срещу Решение № 3305-40-49/21.07.2023 г., издадено от управителя на НОИ, с което е оставена без уважение жалбата му срещу разпореждане [номер], изх. № 2113-50-816#7 от 23.06.2023 г. на длъжностно лице по „Пенсионно осигуряване“/ПО/ като неоснователна. Съдът е приел, че лицето е подало заявление за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст след императивно заложения срок по § 22ц от ПЗР на КСО, поради което възможността на лицето да избере определяне на индивидуалния коефициент по реда на чл. 70, ал. 4-7, ал. 10, т. 1 и ал. 11 от КСО е преклудирана. Съдът е приел заключение на съдебно-икономическа експертиза, от която е установено, че правото за избор на начин на определяне на индивидуалния коефициент, съгласно действащата нормативна уредба са имали лицата, които са подали искане за отпускане на пенсия в периода до 31.12.2021 г. Вещото лице е направило изчисление на индивидуалния коефициент и по „старата методика“ за периода 01.02.1984 г. – 31.01.1987 г., като е изчислило, че възлиза на 0,7366. При прилагане на действащата методика за определяне на индивидуалния коефициент определената пенсия на Ц. е в размер на 540,45 лева, като за сметка на бюджета на Република България следва да му се изплаща 129,01 лева. В случай, че индивидуалния коефициент е определен по т.нар. „стара методика“, определената пенсия следва да бъде в размер на 542,92 лева, като за сметка на бюджета на Република България би следвало да му се изплаща 129, 60 лева. В случай, че се приложи „старата методика“ и се вземе предвид периода от 01.02.1987 г. – 31.01.1990 г. – определеният размер на пенсията е 608, 44 лева, като за сметка на бюджета на РБ би следвало да се изплаща пенсия в размер на 145,24 лева. Съдът е кредитирал това заключение, което съответствало на приетия от административния орган индивидуален коефициент при определяне пенсията на Ц.. Решението е валидно, допустимо и правилно. Постановено е по допустима жалба по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд. От фактическа страна е установено, че на 05.10.2022 г. Е. Ц. е депозирал заявление вх. № 2113-50-816/18.11.2022 г. за отпускане на българска пенсия за осигурителен стаж и възраст, чрез германската компетентна институция. Към заявлението е приложен и структуриран електронен документ /СЕД/ Р 5000 DE. В тази връзка е постановено разпореждане [номер], изх. № 2113-50-816#5 от 16.03.2022 г., с което на основание чл. 68, ал. 1-2 КСО на Ц. е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, считано от 09.10.2022 г. Зачетен е български осигурителен стаж от трета категория труд – 09 години, 02 месеца и 00 дни и германски осигурителен стаж за придобиване право на пенсия – 35 години, 01 месеца и 13 дни и за изчисляване размера на пенсията – 29 години, 06 месеца и 00 дни, като е посочено, че пенсията е определена за общия стаж (български и германски) в минимален размер за съответния вид пенсия (до определянето на размера й по КСО), от който е изчислена пропорционалната част, дължима за българския осигурителен стаж. С Разпореждане № 2113-50-816#7 от 23.06.2023 г. на Ръководител „ПО“ пенсията е изменена на основание чл. 99, ал. 1, т. 2 б. „д“ КСО във връзка с чл. 10, ал. 2 НПОС, като от датата на отпускането й (09.10.2022 г.) е определена в действителен размер 540,45 лева, от който е изчислена пропорционална част, дължима за българския осигурителен стаж на Ц. в размер на 129,01 лева. Размерът на пенсията е определен от индивидуален коефициент 0, 7328, изчислен по реда на чл. 70, ал. 9 от КСО от осигурителния доход на Ц. за периода от 24.11.1983 г. - 31.01.1987 г. С жалба вх. № 1029-40-2229/12.07.2023 г. Ц. е възразил срещу дохода, който е взет предвид, за изчисляването на индивидуалния коефициент за определяне размера на пенсията, като е посочил, че за пенсиите отпуснати след 31.12.2018 г., лицата могат да изберат по коя методика да бъде изчислен индивидуалния им коефициент. На 21.07.2023 г. с Решение № 3305-40-49 управителят на НОИ е отхвърлил жалбата на Ц. като неоснователна с мотиви, че с оглед, че началната дата на пенсията на лицето е 09.10.2022 г., т.е. след 01 януари 2022 г., предходната разпоредба на § 22ц, ал. 1 от ПЗР на КСО с възможност за избор относно начина на изчисляване на пенсията е неприложима, съответно е приложим императивно определеният от законодателя ред за изчисление на индивидуалния коефициент, съгласно чл. 70, ал. 8 КСО – от осигурителния доход на лицето за периодите след 31 декември 1999 г. до датата на отпускане на пенсията. Посочено е, че предвид обстоятелството, че Ц. няма осигурителен доход след 31 декември 1999 г., е взет предвид последният осигурителен доход преди 01 януари 2000 г. за последните 36 месеца, т.е. за периода от 24.11.1983 г. до 31.01.1987 г., като е определен индивидуален коефициент 0,7328, въз основа на който е изчислен размерът на пенсията. Настоящият съдебен състав намира възраженията в касационна жалба за неоснователни. След преценка и анализ на събраните по делото доказателства, както поотделно, така и в съвкупност, първоинстанционният съд е приел за установено, че административният орган е издал законосъобразен административен акт. В хода на първоинстанционното производство са проверени констатациите на административния орган, обусловили издаването на обжалвания административен акт, като са събрани и ценени относимите за правилното решаване на спора писмени доказателства, приетата по делото съдебно-икономическа експертиза, обсъдени са релевантните факти и обстоятелства, възраженията на страните. Съдебното решение се основава на обоснованата преценка на събраните доказателства като е постановено в съответствие с приложимите за казуса материалноправни норми. Не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Във връзка с приетата по делото СИЕ следва да се посочи, че заключението на вещото лице е обосновано, подробно и задълбочено изготвено на база на законовите разпоредби, визиращи реда за определяне на индивидуалния коефициент при формиране размера на пенсията. Съгласно § 22 ц от ПЗР на КСО, до 1 януари 2022 г. едновременно с подаването на заявление за отпускане на пенсия, свързана с трудова дейност с начална дата след 31 декември 2018 г. лицето има право да избере размерът на пенсията му да бъде определен с индивидуален коефициент, изчислен по реда на чл. 70, ал. 4 - 7, ал. 10, т. 1 и ал. 11, ако това е по-благоприятно за него. В тези случаи към заявлението задължително се прилагат документи за брутното трудово възнаграждение или доход, върху които са внесени осигурителни вноски за три последователни години от последните 15 години осигурителен стаж по избор на пенсионера преди 1 януари 1997 г. и за брутното трудово възнаграждение или доход, върху които са внесени осигурителни вноски за осигурителния стаж след тази дата до 31 декември 1999 г. включително. Когато за времето след 31 декември 1996 г. или за част от него не са представени документи за брутно трудово възнаграждение или доход, върху които са внесени осигурителни вноски, се ползват данните по чл. 5, ал. 4, т. 1. С визираната преходна разпоредба е създадена правна възможност за изчисляване на индивидуален коефициент по посочения ред, но само ако са изпълнени две кумулативно изискуеми предпоставки: заявлението за отпускане на пенсия, свързана с трудова дейност да е подадено до 01.01.2022 г. и началната дата на пенсията да е след 31.12.2018 г. В случая е безспорно, че заявлението на Ц. е подадено след регламентирания срок - на 05.10.2022 г., поради което лицето не може да се ползва от уреденото с § 22ц, ал. 1 от ПЗР на КСО право за изчисляване на индивидуален коефициент и по чл. 70, ал. 4 - 7, ал. 10. т. 1 и ал. 11, ако това е по-благоприятно за него. С оглед на приложимите правни норми, първоинстанционният съд правилно е приел, че в случая правно значим е фактът на подаване на заявлението за пенсиониране, а не датата на придобиване на правото на пенсия. Видно и от заключението на възложената съдебно-икономическа експертиза се установява, че правилно е изчислен осигурителният стаж на лицето и вещото лице е потвърдило, че съобразно действащата методика към датата на подаване на искането за отпускане на пенсия индивидуалният коефициент е 0.7328 и същият съответства на определения от служителите на НОИ коефициент. Изложените в касационната жалба съображения за неправилно прилагане на § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО, според който времето, което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31 декември 1999 г., съгласно действащите дотогава разпоредби се признава за осигурителен стаж по този кодекс, са неоснователни. Обстоятелството, че Ц. е бил редовен аспирант в периода от 01.02.1987 г. до 01.02.1990 г. не е достатъчно за придобиване на права на осигурено лице по отменения Правилник за прилагане на закона за пенсиите /ППЗП/ и КСО. На основание действащата до 01.01.2000 г. разпоредба на чл. 79а от ППЗП (отм.), за трудов стаж от трета категория се зачита времето, прекарано в редовна аспирантура след 1 септември 1946 г. Видно от цитираните и действащи към датата на процесния период правни норми, регулиращи зачитането на трудов стаж за нуждите на осигурителното, в частност на пенсионното законодателство, претендираният от жалбоподателя период не може да бъде зачетен за трудов стаж. Видно от Наредба № 1 за аспирантурата (отм. с Наредба № 4 от 23.06.1993 г. за условията и реда за приемане и обучение на докторантите), в чл. 32 е посочено, че времето прекарано в редовна аспирантура, се признава за стаж по специалността съгласно т. 10 от Разпореждане № 244 на Бюрото на МС от 1973 г. Доколкото през времето на редовната аспирантура не е съществувало трудово правоотношение, същото се признава за стаж по силата на нормативен акт съгласно чл. 354, ал. 1, т. 8 КТ във вр. с Разпореждане № 244 на МС от 1973 г. В случая зачисленото време на редовна аспирантура представлява „приравнен“ трудов стаж, т.е. недействително трудово правоотношение, за което лицето получава трудово възнаграждение със съответните допълнения към него и което би се зачело по общия ред, а законодателят е уредил зачитането му за трудов стаж, приравнявайки го чрез изрична норма като такъв. Ето защо следва извод, че не е налице законово основание времето, в което жалбоподателя е бил редовен аспирант да се признае за трудов стаж. Първоинстанционният съд е обсъдил всички относими към правилното решаване на спора доказателства, необходими и значими за изясняване на спора от фактическа и правна страна, надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички релевантни факти и обстоятелства от значение за спорното право, съобразил е правнозначимите доводи и възражения на страните и е проверил изцяло законосъобразността на процесното решение, съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168, ал. 1 АПК по критериите в чл. 146 АПК. Решението е постановено в съответствие с точното тълкуване и прилагане на материалния закон и като законосъобразно и обосновано следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения, не са налице твърдените касационни основания, а при извършената служебна проверка съгласно чл. 218, ал. 2 АПК не се установиха основания за нищожност или недопустимост. Обжалваното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора, претенцията за присъждане на разноски от страна на касатора е неоснователна. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во от АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение,