Определение № 295 от 24.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4749/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 ГПК.

Образувано е по частна жалба на В. К. Н. срещу определение № 4326 от 30.09.2024 г. на Върховния касационен съд на РБ, състав на второ гражданско отделение, постановено по гр.д.№ 2622 от 2024 г., с което е оставена без разглеждане молбата на В. К. Н. за отмяна по реда на чл.304 от ГПК на влезлите в сила решение № 143 от 10.06.2019 г. по гр.д.№ 265 от 2016 г. на Ботевградския районен съд и решение № 271 от 19.07.2022 г. по гр.д.№ 550 от 2021 г. на Софийския окръжен съд.

В частната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт и се моли същият да бъде отменен.

В писмен отговор от 02.12.2024 г. ответникът по частната жалба Ц. С. Ц. оспорва същата като неоснователна и моли същата да бъде оставена без уважение. Претендира за направените по настоящото дело разноски.

В отговор от 16.01.2025 г. ответницата Д. Н. Н. счита частната жалба за основателна и моли обжалваното определение да бъде отменено.

Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение счита следното: Частната жалба е допустима: подадена е от легитимирана страна /молител по делото за отмяна на съдебни решения/, в срока за обжалване, посочен в чл.275, ал.1 ГПК и срещу акт на състав на ВКС, който съгласно чл.274, ал.2, изр.2 ГПК във връзка с чл.274, ал.1, т.1 ГПК подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на ВКС.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна поради следното: Гр.д.№ 2622 от 2024 г. на ВКС, ГК, второ г.о. е образувано по молба за отмяна на основание чл.304 ГПК на две решения: решение № 143 от 10.06.2019 г. по гр.д.№ 265 от 2016 г. на Ботевградския районен съд и решение № 271 от 19.07.2022 г. по гр.д.№ 550 от 2021 г. на Софийския окръжен съд. С обжалваното определение на ВКС молбата за отмяна е оставена без разглежане, като по отношение на първото решение е прието, че то не подлежи на отмяна по реда на чл.303 и сл.ГПК, а по отношение на второто решение- че не е налице посоченото от молителя основание за отмяна по чл.304 ГПК.

Това определение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено поради следното:

1. Първото от посочените в молбата за отмяна решение /решение № 143 от 10.06.2019 г. по гр.д.№ 265 от 2016 г. на Ботевградския районен съд/ не е влязло в сила, а е отменено по реда на инстанционния контрол с въззивно решение № 271 от 19.07.2022 г. по гр.д.№ 550 от 2021 г. на Софийския окръжен съд II въззивен граждански състав. Съгласно разясненията, дадени в мотивите на т.13 от Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. по тълк.д.№ 7 от 2014 г. на ОСГТК на ВКС, когато първоинстанционното решение е обжалвано и по гражданския спор се е произнесъл въззивният съд, на отмяна по реда на чл.303 и сл. ГПК подлежи влязлото в сила въззивно решение, а не това на първоинстанционния съд. Това е така, тъй като отмяната по реда на чл.303 и сл.ГПК е извънреден способ за защита само срещу влезли в сила съдебни решения. Поради това правилно е приетото в обжалваното определение на ВКС, ГК, второ г.о., че решението от 10.06.2019 г. не е съдебен акт, който подлежи на отмяна по реда на чл.303 и сл.ГПК и съответно молбата за отмяна на това решение е оставена без разглеждане.

2. Правилно без разглеждане е оставена и молбата за отмяна на второто посочено решение- решение № 271 от 19.07.2022 г. по гр.д.№ 550 от 2021 г. на Софийския окръжен съд II въззивен граждански състав, с което по същество е допусната делба на имот между Ц. С. Ц. и Д. Н. Н. при квоти: 579/1352 ид.ч. за Ц. Ц. и 773/1352 ид.ч. за Д. Н.. Действително, това решение е влязло в сила /с определение № 2345 от 27.07.2023 г. по гр.д.№ 4646 от 2022 г. на Върховния касационен съд, ГК, първо отделение не е допуснато касационното му обжалване/ и като такова подлежи на отмяна при наличие на някои от посочените в чл.303 или чл.304 ГПК основания за отмяна.

По отношение на същото обаче не е налице соченото от молителя основание за отмяна по чл.304 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.304 ГПК отмяна на влязло в сила съдебно решение може да иска само онова неучаствало в производството трето лице, спрямо което това решение има сила, независимо че то не е било страна по делото /чл.216, ал.2 от ГПК/. В случая молителят В. Н. /съпруг на съделителката Д. Н./ не е такова трето лице поради следното: По делбеното дело не е било поддържано от съделителката Д. Н., че В. Н. също има вещни права върху имота- предмет на делбата: че имотът или част от него е придобит в индивидуална собственост от В. Н. или от В. и Д. Н. на основание, което предполага придобиването му от двамата в условията на съпружеска имуществена общност. Такова възражение не е било заявявано от Д. Н. нито в отговора на исковата молба, нито по-късно и съответно по такова възражение съдът не се е произнасял.

Д. Н. е поддържала и съдът е приел за основателно твърдението й, че е придобила по давност 773/1352 ид.ч. /частите, притежавани от сина й К. К. на основание нотариален акт № 68 от 17.02.1995 г./. Не е поддържала обаче, че това нейно владение е осъществявано съвместно с молителя и неин съпруг В. Н. и че той има принос, което с оглед на чл.21, ал.1 СК предпоставя придобиването на имота в режим на съпружеска имуществена общност. Поддържала е още, че целият имот е придобит от нея по давност, но видно от решението това нейно възражение не е включено в предмета на спора, тъй като съдът го е приел за преклудирано- като направено след изтичане на срока за отговор на исковата молба и след проведени две открити съдебни заседания по делото.

Д. Н. не е твърдяла и да е придобила делбения имот или идеални части от него на възмездно правно основание, по време на брака си с В. Н.. Не се е позовала, нито е представила при инстанционното разглеждане на делото нотариален акт № 45 от 04.11.2008 г. за покупко-продажба на горепосочените идеални части от сина й К. К.. Съответно съдът не е приел, че Д. Н. е собственик на тези ид.ч. от имота на основание договора, обективиран в нотариалния акт от 04.11.2008 г.

Тоест, правата на В. Н. върху целия имот или идеални части от него /индивидуални или в режим на СИО/ не са били предмет на делбеното дело и с оглед на това за тях няма преюдициално произнасяне на съда в делбеното решение. Съответно делбеното решение не се ползва със сила на пресъдено нещо спрямо неучаствалият в делбеното производство В. Н. и не може да му бъде противопоставено. Затова, ако той заявява такива права върху имота или идеални части от него, може да се позове на нищожността на делбата и да предяви нов иск за делба, при който да бъдат отчетени и неговите права в съсобствеността, а ако твърди, че е изключителен собственик на имота разполага с възможността да претендира нищожност на делбата и да предяви иск за собственост. В този случай обаче той няма правото по чл.304 ГПК да иска отмяна на влязлото в сила решение за делба, което е постановено в производство без негово участие.

Посочената в частната жалба на В. Н. и в отговора на Д. Н. съдебна практика /Тълкувателно решение № 3 от 29.06.2017 г. по тълк.д.№ 3 от 2016 г. на ОСГК на ВКС, определение № 74 от 16.03.2018 г. по гр.д.№ 916 от 2018 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 169 от 02.07.2018 г. по същото дело/ не може да обоснове обратния извод, тъй като не е свързана с искове за делба и поради това е неотносима към конкретния казус: Тълкувателното решение касае необходимото другарство на съпрузите по искове за собственост, предявени от или срещу съпрузи за имоти, които са съпружеска имуществена общност, а определението и решението- иск за разваляне на възмезден договор за придобиване на имот, приобретателят по който договор е бил в брак по време на сключването му. Същевременно по въпроса дали подлежи на отмяна по реда на чл.304 ГПК решение за допускане на съдебна делба на имот, за част от който се твърди от молителя, че е СИО между него и съделител по делото, има практика на ВКС в смисъла, в който е обжалваното определение: определение № 60161 от 04.11.2021 г. по гр.д.№ 3422 от 2021 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 79 от 31.03.2015 г. по гр.д.№ 4860 от 2014 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 181 от 04.03.2010 г. по гр.д.№ 672 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о.

Поради всичко гореизложено обжалваното определение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение