Определение № 162 от 08.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11869/2025 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от Е. В. У., гражданин на Украйна, чрез процесуален представител, против Определение № 36887/10.11.2025 г., постановено по адм. дело № 11624/2025 г. по описа на Административен съд – София-град (АССГ). Излагат се доводи за неправилност и незаконосъобразност на определението поради това, че е неправилно оспореният акт не е бил възприет като подлежащ на оспорване в нарушение на чл.120, ал.2 от Конституцията на Република България и чл.21, ал.1 АПК. Иска се отмяна на оспореното определение и връщане преписката на органа с указания за изричното му произнасяне по съществото на спора. Излагат се аргументи за това, че прекратяването на производството представлява нарушение на чл.6 от ЕКПЧ, счита, че не е зачетено върховенството на цитирания международен акт и така е нарушено правото му на справедлив съдебен процес. Ответната страна – Министърът на правосъдието, чрез юрисконсулт Соколова и Борисова, с писмено становище оспорва частната жалба като неоснователна. Предявява претенция за оставяне в сила на оспореното определение. Направено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният административен съд, трето отделение, намира частната жалба за допустима, като подадена в срока по чл. 230 АПК, от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването. Касае се за прекратително определение на АССГ, преграждащо по характера си достъпа до съд на поставения за разглеждане спор. Разгледана по същество, същата е неоснователна. С оспореното определение е оставена без разглеждане жалбата на Е. У. - гражданин на Украйна срещу Предложение на Министъра на Правосъдието до Президента на Република България по Преписка с вх.№ 10553 от 14.07.2022г., с което е било предложено на Президента да бъде направен отказ за издаване на указ за придобиване на българско гражданство от страна на жалбоподателя. Разгледана по същество същата е неоснователна. С обжалваното определение административният съд е оставил без разглеждане жалбата. Посочил е, че в ЗБГ не е предвидена възможност за оспорване на предложението на Министъра на Правосъдието, тъй като то не притежава характер на индивидуален административен акт, а представлява междинен документ, който не засяга пряко правата и интересите на кандидата. Така първоинстанционният съд е приложил разпоредбата на чл.159, т. 1 от АПК, като е прекратил производството по делото. Постановеното определение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са допуснати релевираните с частната жалба нарушения, които да съставляват основания за отмяната му. Производството във връзка с българското гражданство е уредено в глава пета от Закона за българското гражданство. Съгласно чл. 29, ал. 1 от същия закон придобиване на българско гражданство по натурализация, освобождаване от българско гражданство и възстановяване на българско гражданство се извършва по молба на заинтересуваното лице, подадена лично в Министерството на правосъдието или в дипломатическото или консулското представителство на Република България. Съгласно чл. 34 ЗБГ, министърът на правосъдието въз основа на мнението на Съвета по гражданството прави предложение до Президента на Република България за издаване на указ или за отказ за издаване на указ за придобиване, възстановяване, освобождаване или лишаване от българско гражданство, както и за отмяна на натурализация. В чл. 36 ЗБГ е предвидено, че придобиването на българско гражданство по натурализация, възстановяването на българско гражданство, освобождаването и лишаването от гражданство и отмяната на натурализация се извършват с указ на Президента на Република България, който влиза в сила от деня на издаването му. Предложението представлява правен акт, с който Министърът на правосъдието, отнася въпросът до компетентната за решаването им институция. Същият не притежава обвързващо действие нито засяга права и интереси на заявителя. Именно по тази причина разпоредбата на чл. 35, ал. 5 от Закона за българското гражданство предвижда на съдебен контрол по реда на Административнопроцесуалния кодекс да подлежи единствено непроизнасянето на Министъра на правосъдието в сроковете по чл. 35, ал. 1 от Закона за българското гражданство и прекратяването на производството пред Министъра, като съдебният контрол е ограничен само и единствено до движението на делото. Причината е ясна, този акт не засяга по никакъв начин правата и интересите на жалбоподателя и единствено преграждането хода на производството на този етап би могло да засегне интересът му от произнасяне. Това разбиране е в съответствие с предвиждането на чл.21, ал.5 АПК, според което не са индивидуални административни актове волеизявленията, действията и бездействията, когато са част от производствата по издаване или изпълнение на индивидуални или общи административни актове или са част от производствата по издаване на нормативни актове. Крайният административен акт е Указът на президента, а предложението на Министъра на правосъдието представлява именно волеизявление, което е част от производството по издаване на индивидуалния административен акт. В тази връзка позоваването на частният жалбоподател на чл.120 от Конституцията на РБ, както и на чл.6 ЕКПЧ е неправилно именно поради липсата на постановено към този момент властническо волеизявления, което категорично и едностранно да въздейства върху правната сфера на жалбоподателя. Въз основа на изложеното, определението като правилно, следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода от спора и липсата на претенции за разноски от страна на органа, такива не следва да бъдат присъждани. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, вр. с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, Трето отделение,