Определение № 20 от 13.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3203/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв. М. К., като пълномощник на Д. Г. С. и И. С. С., срещу въззивно решение № 343, постановено на 12.03.2020 г. по в. гр. д. № 1779/2019 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, с което е отменено решение № 308 от 21.06.2019 г. по гр. д. № 2357/2018 г. на Асеновградски районен съд за уважаване на предявените от И. Г. С., В. Г. С., З. Г. З., Н. Б. Ц. и Г. Н. Д. срещу касаторите искове за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на основание придобивна давност общо върху 8/10 ид. ч. /при описани дялове/ от следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на с. Косово, община Асеновград, парцел * в кв.8, ведно с построената в него еднофамилна жилищна сграда с идентификатор ****, с площ 53 кв. м. На основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен констативен нотариален акт № 48/24.02.2014 г. В изложението към подадената касационна жалба се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните процесуално-правни въпроси, формулирани от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т.1 на ТР № 1/09.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: 1. какво следва да бъде разпределението на доказателствената тежест при положение, че ответниците се легитимират с констативен нотариален акт, с който е удостоверено правото им на собственост на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност; 2. длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства; 3. допустимо ли е съдът да се произнесе по искане за отмяна на констативен нотариален акт, без да изиска и приложи нотариалното дело, по което е издаден. Сочи се противоречие с тълкувателни решения № 11/21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012 г. и № 4/17.12.2012 г. по т. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 319/14.07.2010 г. по гр. д. № 477/2009 г. на второ г. о. /по първия въпрос/, решение № 222/27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на второ т. о. /по втория въпрос/, както и по следния материално-правен въпрос: не е ли налице прекъсване на давността с изгубване на владението за повече от шест месеца. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Районният съд е бил сезиран с предявени от И. Г. С., В. Г. С., З. Г. З., Н. Б. Ц. и Г. Н. Д. против Д. Г. С. и И. С. С. установителни искове за собственост върху 8/10 ид. ч. от процесния имот. Ищците твърдят, че се легитимират като собственици на основание наследствено правоприемство от Г. Д. С., починал през 1991 г. / И. С., В. С. и З. З. са негови низходящи, а Н. Ц. и Г. Д. са наследници на починалата през 2013 г. дъщеря на общия наследодател М. Б./. Ответникът Д. С. е син на общия наследодател. През 2014 г. същият се е снабдил с констативен нотариален акт за целия наследствен имот. Ответницата И. С. е негова съпруга. Ответниците са оспорили активната материално-правна легитимация на ищците, като са въвели твърдение, че се легитимират като собственици на основание придобивна давност чрез упражнявано владение, считано от 1994 г. Посочили са, че имотът няма наследствен характер /наследодателят е притежавал друг имот в същото населено място, различен от процесния/. Според извлечение от разписен лист и заключението на техническата експертиза, изслушана във въззивното производство, парцел * в кв.8 е записан в разписния лист към плана от 1984 г. /единствен и действащ план за населеното място/ на името на общия наследодател. Налице е съвпадение между част от имената на съседите, посочени в акта и тези по разписния лист. Имотът е деклариран от ответника през 2014 г. В ангажираните от ищците гласни доказателства /показанията на свидетелите Г. и Г. С./ се възпроизвеждат впечатления за това, че ищецът В. С. е посещавал имота през 2005 г.-2006 г. Първият свидетел сочи, че след 1990 г. никой не е живял постоянно в имота. В него е виждал В. и И. С.. Знае, че имотът е на всички наследници на Г. С.. От показанията на свидетелите К. С. и П., ангажирани от ответниците, е видно, че те са правили ремонт през 1994 г. /закарали са камъни, за да направят зид/ и през 2014 г. В имота не са идвали другите братя. Според първия свидетел имотът е на Д. С., защото той го е наемал да работи в него. Втората свидетелка сочи, че ответниците поддържат имота, както и че не е виждала други хора в него. Те са го възстановили /къщата е била почти разрушена/, направили са каменна ограда, снабдили са го с вода и ток. Другата къща в същото населено място е на бабата и дядото на ответника. Според експертизата сградата е построена преди повече от 30 години. Във въззивното производство като новооткрито писмено доказателство е приет писмен договор от 28.08.1947 г. за покупко-продажба, сключен от общия наследодател. В обжалваното въззивно решение са изложени съображения, че правото на собственост върху процесния имот е притежавано от общия наследодател, който го е придобил на основание придобивна давност чрез упражнявано давностно владение от 1947 г. Неоснователно е въведеното от ответниците възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност чрез упражнявано давностно владение от 1994 г. Не е установено, че ищците не са имали достъп до имота /напротив, от събраните свидетелски показания е видно, че те са го посещавали/. Единствено по безспорен начин е доказано извършването на ремонтни работи от ответниците. Ответникът С. не е демонстрирал намерение за своене на чуждите идеални части. Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Формулираният в изложението първи въпрос е обусловен от снабдяването на ответниците с констативен нотариален акт. Ищците са доказали, че ответниците не притежават удостовереното с него право на собственост върху целия имот, поради което актът не се ползва с легитимиращо действие. Вторият въпрос е свързан с изпълнението на задължението на въззивния съд да обсъди всички допустими и относими за спора доказателства, от значение за изясняване на правнорелевантните факти. Обжалваното въззивно решение съдържа обсъждане на доказателствата, включително и събраните в производството пред въззивната инстанция. Третият процесуален въпрос също не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Касаторите не са направили искане за прилагане на нотариалното дело, а и произнасянето по искането с правно основание чл.537, ал.2 ГПК не предпоставя задължително изискване и прилагане на нотариалното дело, по което е издаден констативния нотариален акт. Материалноправният въпрос е обоснован с твърдението, че в периода от 1991 г. до 1994 г. не е било упражнявано владение върху процесния имот. По делото е установено, че имотът е останал в наследство от Г. С.. Имуществото на общия наследодател е преминало към наследниците му като съвкупност от права, задължения и фактически състояния. Не е било необходимо реално установяване на фактическа власт след неговата смърт. Поставените въпроси не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като по тях е формирана трайна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване. В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на поддържаните основания. С оглед изхода на делото касаторите дължат заплащане на направените от ответниците по касация разноски в размер на 2 000 лв. /за адвокатско възнаграждение/. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение