Определение № 58 от 10.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4838/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Г. Л. Р., чрез адв. М. А., срещу определение № 2714/24.10.2024г. по ч.гр.д.№ 1671/24г. по описа на САС, с което е потвърдено определението на първоинстанционния съд от 26.04.2024г. по гр.д.№ 2256/24г. за отказ да бъде освободена от задължение за заплащане на държавна такса и разноски по делото. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради съществено нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Като основания за допускане до касационно обжалване се сочат чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК по няколко въпроса, сред които и този за времевия момент, към който съдът е длъжен да извърши преценка относно наличието или отсъствието на предпоставките на чл.83, ал. 2 ГПК за освобождаване от заплащане на държавни такси и разноски по делото. По този въпрос се твърди противоречие с определение № 567/27.10.2011г. по ч.гр.д.№ 478/2011, ВКС; определение № 410/13.09.2010г. по ч.гр.д.№ 379/2010г., ВКС; определение № 859/27.12.2012г. по ч.гр.д.№ 797/2012г., ВКС и с ТР № 6/2017г. на ОСГТК на ВКС. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Въззивният съд е приел, че от декларираните от ищцата обстоятелства и представените за тях доказателства може да се приеме, че в определен период преди подаване на исковата молба и след това ищцата е разполагала с голяма сума пари, надвишаваща дължимата държавна такса от 1651, 60 лева, поради което, независимо от здравословното й състояние и размера на месечния доход от пенсия за инвалидност, не може да се приеме, че не разполага с достатъчно средства за заплащане на държавната такса. Явно е с оглед така приетото, че въпросът към кой момент следва да се преценява наличието или отсъствието на предпоставки за освобождаване от държавна такса по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК е обуславящ правните изводи на въззивната инстанция. По него въззивният съд се е произнесъл в противоречие с константната практика на ВКС, намерила израз в определение № 274 от 12.05.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1842/2015 г., III г. о.; определение № 71 от 28.01.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 25/2015 г., I т. о. и др., според която съдът следва да извърши преценка дали поискалата освобождаване от държавна такса и разноски страна разполага с достатъчно средства към момента на искането, като съобрази данните от представена декларация за имуществено състояние и въз основа на доказателствата за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото. Искането за освобождаване от държавна такса е направено с исковата молба, подадена на 23.02.2024г. Ищцата е декларирала ( вж.лист 15-17 от първоинстанционното дело), че не работи; притежава единствено МПС, модел 2001г.; страда от заболяване, изискващо 200 лева месечни разходи и е във фактическа раздяла със съпруга си (ответник по иска) от м.август 2022г. и в процес на развод. От приложените доказателства за обстоятелствата по чл. 83, ал.2 ГПК се установява, че единственият доход на ищцата е от пенсия за инвалидност в размер на 911 лева месечно; преди подаване на исковата молба – на 07.11.2023г. се е разпоредила с единствения притежаван от нея недвижим имот; с част от продажната цена е изплатила ипотеката върху продадения имот, а от другата част е платила на 19.12.2023г. на трето лице авансова вноска по предварителен договор за покупко – продажба на жилищен имот в [населено място], с обща цена от 90 000 лева и е поела задължения за плащане на остатъка на падежи, следващи датата на подаване на исковата молба. Посоченото позволява извод, че имущественото състояние на молителя към момента на отправяне на искането за освобождаване на държавна такса и разноски не позволява заплащане на дължимата държавна такса от 1651, 60 лева. Наличието на паричен остатък, формиран от разликата между получената продажна цена след погасяване на ипотеката и заплатеното капаро, в размер на около 10 000 лева ( според приетото от въззивния съд), не променя този извод, тъй като са налице доказателства, че молителят е поел към трети лица преди подаване на исковата молба задължения, надвишаващи този остатък, както и такива, че след подаване на исковата молба тези задължения са изпълнени. Поради изложеното обжалваният акт следва да се отмени и да се постанови друг за уважаване на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване на ищцата от държавна такса и разноски по делото. Така мотивиран, съдът