Определение № 2518 от 23.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 741/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., [населено място], подадена чрез адвокат И. Ю., срещу определение № 707/17.01.2024 г. по възз.ч.гр.д. № 41/2024 г. на Софийския градски съд. С обжалваното определение е потвърдено определение № 39945/08.11.2023 г. по гр.д. № 50332/2022 г. на Софийския районен съд, с което е прекратено производството по делото. Жалбоподателят твърди неправилност на обжалваното определение и иска неговата отмяна. В изложението си жалбоподателят се позовава на основанията по чл.280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като счита, че касационното обжалване следва да се допусне по въпроса - за да е налице основанието по чл. 126, ал. 1 ГПК, необходимо ли е да е налице пълен субективен и обективен идентитет между делата. Твърди се също така, че обжалваното определение е очевидно неправилно. Въззивният съд е приел, че производството по настоящото дело е образувано пред СРС по предявен от Е. М. срещу Прокуратурата на РБ иск за заплащане на обезщетение да вреди от противоправно бездействие на ответника. Същевременно към момента е висящо друго дело с №44 826/22 на СРС, 143 с-в, заведено по-рано от настоящото, което има идентичен предмет и страни. Идентичността на предмета се извежда от обстоятелствената част на исковите молби по двете дела – и в двете производства ищецът желае да получи обезщетение предвид бездействие на главния прокурор да отправи искане за възобновяване на едно и също наказателно дело, поради едни и същи основания за възобновяване, квалифицирани от самия ищец като такива по „НПК, КРБ, ХОПЕС, ЕКЗПЧОС, МПГПП и ЗСВ“. Основанията за възобновяване, въз основа на които главният прокурор е следвало да отправи искане по глава ХХІІІ НПК, са очертани с една и съща правна рамка в подадените от Е. М. жалби, поради което бездействието на главния прокурор да предприеме действия по всяка от тези жалби на практика накърнява един и същи правен интерес. Ето защо съдът е приел, че има пълен идентитет между двете дела и по-късно заведеното – процесното, трябва да бъде прекратено. По подадената частна жалба Върховният касационен съд, състав на ІII г.о. намира следното: Частната жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като повдигнатият въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По него има трайно установена практика на ВКС, която е съобразена от въззивния съд. Според нея отводът за висящ правен спор по чл.126 ал.1 ГПК е основателен само при наличието на пълен субективен и обективен идентитет между делата; със забраната да се образува второ дело по същия правен спор се изключва възможността за постановяване на различни решения; субективен идентитет е налице, когато двете дела са между същите страни – противопоставените субекти на материалното правоотношение, които са ищецът и ответникът и които ще бъдат обвързани от силата на пресъдено нещо, а обективен - при пълно съвпадане на предмета на делата; при пълна идентичност на спорното материално право, претендирано или отричано от ищеца; обективен идентитет е налице и когато в едно от делата се иска установяването на определено право, а с второто се претендира да се установи, че това право не съществува; липсва обективен идентитет, когато предмет на едно от делата е правоотношение, което е преюдициално спрямо предмета на второто дело - в този случай е налице условие за спиране на обусловеното дело по разпореждане на съда на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК. Не се констатира и наличието на бланкетно поддържаното основание - очевидна неправилност на въззивното определение. От съдържанието на въззивното определение не се установява прилагане на несъществуваща, отменена правна норма, на правна норма в обратен, противоположен на вложения от законодателя смисъл или грубо нарушение на правилата на формалната логика. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.