Определение № 771 от 23.01.2024 г. на ВАС по адм. д. № 12018/2023 г.

Производството е по чл.229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на В. Рачева от град Варна, подадена чрез процесуалния й представител- адв.В. Савов, против определение № 3195/10.11.2023г., постановено по административно дело № 2342/23г.по описа на Административен съд- Варна, с което жалбата на В. Рачева против мълчаливия отказ на областния управител по направено искане за отписване на недвижим имот от актовите книги за държавна собственост на основание чл. 78, ал. 1 от ЗДС е оставена без разглеждане и производството по делото е прекратено. В частната жалба се излагат оплаквания за неправилност на постановеното определение. Моли се за отмяната му и връщане на делото на АС-Варна за продължаване на съдопроизводствените действия по него. Областният управител на Варненска област оспорва касационната жалба в представено писмено възражение. Моли обжалваното определение да бъде оставено в сила. Претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение в минимален размер. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, след като прецени направените в жалбата оплаквания във връзка с доказателствата по делото, констатира следното: Частната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.230 от АПК и от надлежна страна в производството, за която определението е неблагоприятно. Разгледана по същество, тя е неоснователна. Административен съд- Варна е сезиран с жалба, подадена от В. Рачева, Д. Мюлер и М. Николова против мълчаливия отказ на областния управител на Варненска област по молба вх.№ ДИ-23-9400-12/05.09.2023г. за отписване на имоти, находящи се в град Варна, неправилно актувани като държавни. Молбата е мотивирана с постановеното решение № 102/27.09.2022г., на ВКС, І г.о по гражданско дело № 5009/2021г., в което са изложени мотиви, че процесният имот, за който са съставени АЧДС №№ 7259,7260 и 7267, вписани на 18.12.2009г. в СВ-Варна, не са били гора. Съдът приема, че мълчаливият отказ за деактуване на държавен имот не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл.21 от АПК, тъй като не засяга права или законни интереси на заинтересованите лица и други правни субекти. Приема, че дейността по актуване и деактуване на имоти- държавна собственост, представлява дейност по управление и отчитане на тези имоти, а съставените актове за държавна собственост нямат правопораждащо действие. Поради това приема, че жалбата е недопустима, поради което я оставя без разглеждане и прекратява производството по делото. Така постановеното определение е правилно. Изложените в тази връзка мотиви се споделят изцяло, поради което на основание чл.221, ал.2, предл. последно от АПК във връзка с чл.236 от АПК, касационната инстанция препраща към тях. Записването и отписването в актовите книги за държавна собственост представлява вътрешнослужебна дейност по регистрацията, отчета и управлението на държавните имоти. Поради това актуването, респективно деактуването на недвижими имоти от актовите книги за държавна собственост няма конститутивен характер и от него не възникват права и задължения, нито се засягат права и законни интереси, тъй като записването или отписването на имоти от актовите книги нито създава, нито прекратява право на собственост върху тези имоти. По тези причини непроизнасянето на административния орган по молбата за деактуване не формира и годен за обжалване мълчалив отказ. Отписването на недвижимите имоти от актовите книги за държавна собственост представлява вътрешнослужебен акт и поражда права и задължения единствено за подчинените органи по актуването на държавната собственост, но не и за граждани, организации или други административни органи. Съобразно трайно установената съдебна практика, ако правото на собственост на жалбоподателката върху процесните имоти се отрича от определен правен субект, възникналият спор следва да бъде разрешен по общия исков ред, а не в настоящото производство. Горните изводи не се променят от възражението на частната жалбоподателка, че с цитираното решение на ВКС, е прието със сила на пресъдено нещо, че тези имоти не са били гора и не са били включени в държавен горски фонд. С цитираното решение, което е обсъдено от първоинстанционния съд, не се установява собствеността на жалбоподателката върху имота, а е отхвърлен предявеният от „Сий сайд“ ЕООД иск за признаване за установено, че дружеството е собственик на реална част от поземлен имот с идентификатор 10135.2566.159 по ККР на град Варна, целият с площ от 21704 кв.м. Предвид изложеното, настоящият състав приема, че оспореното определение не страда от пороците релевирани с частната жалба, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора, претенцията на ответната страна за присъждане на юрисконсултско възнаграждение съобразно чл.143, ал.3 във връзка с чл.236 от АПК е основателна. Съдъп определи същото в размер на 50 лева на основание чл.37 от ЗПП във връзка с чл.25а, ал.3 от НЗПП. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във връзка с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,