Определение № 42 от 23.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 222/2021 г.

Производството е по чл. 307, ал. 1 ГПК. Образувано е по молба на „Л. Инвест Груп“ АД, Д. Николова М., „Б. Консулт“ ЕООД, А. К. М., всички със съдебен адрес в [населено място], за отмяна на влязло в сила решение № 238 от 15.07.2019 г. по в.т.д. № 181/2019 г. на Пловдивски апелативен съд, с което e потвърдено решение № 645 от 11.12.2018 г. по т.д. № 387/2016 г. на Пловдивски окръжен съд за признаване за установено, че молителите дължат на „УниКредит Булбанк“ АД, [населено място], главница, договорни и законни лихви по договор за банков кредит овърдрафт № 7 от 08.06.2012г. Молителите поддържат, че посоченото влязло в сила въззивно решение противоречи на решение № 371 от 05.12.2019 г. по в.т.д. № 464/2019 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени исковете за заплащане на договорни и законни лихви по договор за банков инвестиционен кредит № 8/20.08.2012г. Според молителите в двата съдебни акта е разрешен по различен начин правен въпрос, включен в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. Това е въпросът в частта, „с която се приема, че не е налице редовно обявена предсрочна изискуемост на кредита“, тъй като в една и съща нотариална покана, получена от длъжниците на 06.10.2015г., е обявена предсрочната изискуемост на два кредита – по договор № 7/08.06.2012т. и по договор № 8/20.08.2012г. В решението по в.т.д.№ 181/2019г. е прието, че предсрочната изискуемост е надлежно обявена на длъжниците, а в решението по т.д.№ 464/2019г., че кредиторът не е упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. С така изложените твърдения молителите обосновават съществуването на обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по двете дела и съответно основанието за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Ответникът „Уникредит Булбанк“ АД, [населено място], оспорва молбата като недопустима, евентуално – неоснователна поради липса на обективен идентитет между водените дела. Моли молбата да се остави без разглеждане, евентуално – без уважение. Третото лице – помагач в исковите производства - „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, [населено място], изразява становище за неоснователност на молбата поради липса на отменителното основание по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като извърши преценка по реда на чл. 307, ал. 1 ГПК, констатира, че молбата за отмяна е недопустима. Въззивното решение № 238 от 15.07.2019 г. по в.т.д. № 181/2019 г. на Пловдивски апелативен съд, чиято отмяна се иска, е влязло в сила на 23.09.2020 г. – датата на обявяване на постановеното по реда на чл. 288 ГПК Определение № 502 по т.д. № 2911/2019 г. на ВКС, I т.о., с което касационен контрол не е допуснат. С този въззивен съдебен акт е потвърдено решение № 645 от 11.12.2018 г. по т.д. № 387/2016 г. на Пловдивски окръжен съд, с което се признава за установено по предявени установителни искове по реда на чл. 422 ГПК, че „Л. Инвест Груп“ АД, Д. Николова М., „Б. Консулт“ ЕООД и А. К. М. дължат солидарно на „Уникредит Булбанк“ АД следните суми: 73200 лв. – главница по Договор за банков кредит овърдрафт № 7 от 08.06.2012 г., Анекс № 1/07.06.2013 г., Анекс № 2/23.10.2013 г. и Анекс № 3/11.11.2014г., ведно със законната лихва, считано от 02.11.2015 г. до изплащане на вземането, и сумата 9 064.25 лв. – договорни лихви за периода 25.02.2015 г. – 29.10.2015 г., за които вземания е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 14162/2015 г. по описа на Пловдивски районен съд, допълнена с Определение № 12559/30.10.2015 г. С въззивното решение № 371 от 05.12.2019 г. по в.т.д. № 464/2019 г. на Пловдивски апелативен съд, което молителите сочат като противоречащо на решението, чиято отмяна се иска, е потвърдено решение по т.д.№ 270/2016г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която по реда на чл.422 ГПК е прието, че „Л. Инвест Груп“ АД, Д. Николова М., „Б. Консулт“ ЕООД и А. К. М., дължат солидарно на „Уникредит Булбанк“ АД по договор за банков инвестиционен кредит № 8/20.08.2012г., анекс № 1/25.10.2013г., анекс № 2/18.02.2014г. и анекс № 3/11.11.2014г. сумите от 319700 лв. главница, 44655,35 лв. договорна лихва за периода от 25.02.2015г. до 29.10.2015г., както и законни лихви. Със същото решение е отменен първоинстанционният акт и са отхвърлени исковете за сумата от 7 145.03 лв. съставляваща дължима и незаплатена договорна лихва по същия договор за периода от 25.02.2015 г. до 29.10.2015 г., равняваща се на разликата между претендираните 51 800.36 лв. и дължимите 44 655.35 лв. Според твърденията на молителите и съгласно приложеното към молбата за отмяна съдебно удостоверение от 07.12.2020 г. и извършената служебна проверка от настоящия състав на ВКС въззивното решение, считано от молителите за правилно относно извода за липса на надлежно упражнено право от кредитната институция да обяви кредита за предсрочно изискуем, е обжалвано от тях с касационна жалба, по която е образувано т.д. № 867/2020 г. по описа на ВКС. Производството по това дело към датата на подаване на молбата за отмяна е висящо, което само по себе си би изключило наличието на влязло в сила решение, противоречащо на влязлото в сила на 23.09.2020 г. въззивно решение, чиято отмяна се иска. Въззивното решение е влязло в сила в частта за отхвърляне на исковете за договорни лихви, за периода от 25.02.2015 г. до 29.10.2015 г., видно от съдържанието на касационната жалба по т.д.№ 867/2020г. и доколкото молителите не разполагат с правен интерес от обжалването му. Влизането в сила на въззивното решение в необжалваната част по т.д.№ 464/2019г. е преди датата 23.09.2020г. (влизане в сила на решението по т.д.№ 181/2019г.), тъй като касационната жалба е подадена на 05.02.2020г. В този смисъл молбата от 24.11.2020 г. е подадена в срока по чл.305, ал.1, т.4 ГПК. Съгласно чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК заинтересованата страна може да иска отмяна на влязло в сила съдебно решение, когато между същите страни, за същото искане и на същото основание, е постановено преди него друго влязло в сила решение, което му противоречи. В трайната практика на ВКС по приложение на института на отмяната е възприето разбирането, че отменителното основание по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК е налице, когато между едни и същи страни са водени различни дела при пълен обективен и субективен идентитет на предмета и на страните и тези дела са приключили с влезли в сила решения, които със сила на пресъдено нещо разрешават в противоположен смисъл включения в предмета на делата правен спор. Според задължителните указания, дадени в т. 5 от Тълкувателно решение № 7/2014 г. от 31.07.2014 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, идентичност в предмета на влезлите в сила съдебни решения, като основание за отмяна на неправилно решение по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК във вр. с чл. 307, ал. 4 ГПК, е налице не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и на страните по делата, но и когато са разрешени по различен начин правни въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. Прието е, че предпоставките по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК ще са налице, когато разрешаването на спора по единия иск – обусловената претенция имплицитно съдържа в себе си произнасянето по другия иск – обуславящата претенция и разрешенията по обуславящия спор си противоречат. Разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо по постановеното преди него влязло в сила решение по преюдициалното правоотношение, което му противоречи. Предметите на двете решения са в съотношение, при което правото по обусловеното решение е мълчаливо отречена правна последици от предмета на решението по обуславящия иск. В конкретния случай е изпълнено изискването за субективен идентитет между производствата по в.т.д. № 181/2019 г. на Пловдивски апелативен съд и по в.т.д. № 464/2019 г. на Пловдивски апелативен съд, доколкото в тях са участвали едни и същи лица на страната на ищеца и на ответника. Отсъства обаче обективен идентитет между предмета на двете дела и на разрешените с решенията по тях правни въпроси, което прави неприложимо отменителното основание по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Първото дело е образувано по предявени от „Уникредит Булбанк“ АД срещу настоящите молители искове за установяване по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК на вземания, произтичащи от Договор за банков кредит овърдрафт № 7 от 08.06.2012 г., докато второто дело е образувано по предявени от „Уникредит Булбанк“ АД срещу настоящите молители искове за установяване по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК на вземания, възникнали във връзка с Договор за банков инвестиционен кредит № 8 от 20.08.2012 г. Не е налице тъждество в исканията по двете дела с оглед на различните вземания, чието съществуване е установено или отречено, както и липсва идентичност в основанията на тези искания. Всяко от исканията произтича от различни правопораждащи факти, основани на два отделни договора. Предметът на всяко от двете дела е различен и съответно двете решения не са в съотношение на обусловеност. Решението по нито едно от делата не разглежда преюдициално правоотношение, от разрешението по което да зависи решението по другото от делата. Според поясненията в мотивите към т. 5 на ТР № 7/2014г. на ОСГТК на ВКС противоречието между решенията следва да бъде налице в диспозитивите на съдебните актове, а не в мотивите на двете решения, т.е. обусловената претенция имплицитно следва да съдържа в диспозитива произнасяне по обуславящата претенция като решенията си противоречат именно по обуславящия спор, което в случая не е налице. Съдържащите се в мотивите към решенията фактически и правни изводи са обусловени от преценката на фактите и доказателствата по всяко от делата и следователно решенията не съдържат различно произнасяне по идентични спорни въпроси от предмета на двете дела. Обстоятелството, че кредиторът е упражнил правото си да обяви вземанията си по два договора за кредит за предсрочно изискуеми с изявление, обективирано в един писмен документ, не представлява различно произнасяне по идентични факти или правни въпроси. Настъпването на предсрочната изискуемост е обусловено от наличието на обективни и субективни предпоставки, които за всеки от кредитите се преценяват въз основа на различни факти. Изводите по този въпрос, който е относим към изискуемостта на вземанията по всеки от договорите, се основават на преценката на доказателствата по всяко от делата и съобразно с въведените от страните твърдения и възражения. Съгласно т. 10 от Тълкувателно решение 7/2014г. от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/ 2014 г. на ОСГТК на ВКС липсва основание за отмяна, при излагане на доводи, които съставляват касационни оплаквания за допуснати от съответния съд процесуални нарушения или неправилно приложение на материалния закон, които не са обхванати от хипотезите на чл. 303, ал. 1 ГПК. Наведените твърдения от молителите за противоречие между двете решения представляват касационни основания за неправилност на решението, чиято отмяна се иска, които в хипотезата по чл.303, ал.1, т.4 ГПК биха били от значение само при обективен идентитет между предмета на двата съдебни акта. Липсата на тъждество на исканията и основанията, по които са постановени двете решения се установява, без да е необходима преценка по същество за предмета на двете дела, а само въз основа на твърденията на молителите, поради което подадената молба за отмяна по чл.303, ал.1, т.4 ГПК е недопустима и следва да се остави без разглеждане. Разноски за производството не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд