Решение № 8644 от 18.08.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10222/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208-228 АПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. И. Т., чрез адв. Маринов от АК – Разград, срещу Решение № 95/10.08.2023 г. на Административен съд – Разград по адм. дело № 30/2023 г., с което е отхвърлено оспорването й с искане за обявяване на нищожност на Разрешение за поставяне на метален гараж № 153/25.06.1996 г., придружено със скица № 869/19.06.1996 г., заверени от главния архитект на Община Разград и издадени в полза на Н. Д. А..

Ответниците – административният орган и титулярят на разрешението, не вземат участие в касационното производство.

Прокурорът от Върховната прокуратура дава заключение за допустимост и правилност на атакуваното решение.

Касационната жалба е допустима, но неоснователна.

1. В мотивите към решението си първостепенният съд, съответно на сезиращото го искане, е изследвал спорния въпрос за валидността на административния акт, а не за неговата отменяемост. Диспозитивът на решението обаче не е формулиран по начин, който е съобразен с предмета на произнасяне – отхвърля се оспорването като цяло, без да е направено разграничение между неоснователността на искане за обявяване на нищожност и жалба за отмяна на разрешението. Пропускът не препятства инстанционния контрол, доколкото няма съмнение относно действителната воля на съда, и е отстраним чрез поправка на очевидна фактическа грешка по реда на чл. 175 АПК, вкл. след постановяване на касационното решение.

2. а. Нищожността на административните актове се свързва с извършени нарушения при тяхното издаване, които изключват възникването на целените от административния орган правни последици. Некомпетентността на органа, издател на акта, винаги води до нищожност, независимо до кой от видовете компетентност се отнася – материална (предметна), местна или компетентност по степен. В останалите случаи – на процесуални пороци в широкия смисъл и противоречие с материалния закон, преценката за действителността на административния акт е винаги конкретна и се обуславя от тежестта на порока, от който е засегнат.

б. За да обуслови нищожност, а не унищожаемост, противоречието на административния акт с процесуалния закон трябва да е приравнимо на липса на форма, респ. на волеизявление, а с материалния закон – да е дотолкова съществено, че да доведе до пълно отсъствие на предпоставките за издаване на акта, той да е изцяло лишен от законово основание или да е недопустимо издаването на акт със същото съдържание. Тези критерии за разграничение са възприети от теорията и съдебната практика.

3. Оспореното разрешение не е засегнато от толкова тежко и радикално несъответствие със закона.

а. То е утвърдено от предметно и териториално компетентен орган по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.), при възприето наличие на условията в общо цитираната норма на чл. 120 (в релевантната редакция на текста) и в дължимата форма за действителност по чл. 15, ал. 2 ЗАП от 1979 г. (отм.).

б. Актът не съдържа точно позоваване на относимата към казуса разпоредба на ал. 4 от чл. 120 ППЗТСУ (отм.), но това опущение не компрометира формата на волеизявлението с поддържаната в жалбата значимост.

Индивидуализацията на приложимата хипотеза от текста на чл. 120 изисква правна квалификация на упражненото правомощие, която се извършва и служебно от съда при проверката за законосъобразност на акта. Съществена е признатата от обективното право възможност да се изгради (постави) гараж, макар и като временна постройка и по изключение (извън общия случай по ал. 1), при определени предпоставки.

в. Разрешението е издадено по повод на искане да се позволи строеж. Органът се е произнесъл на типова бланка за разрешение за строеж, като ръкописно думата „строеж“ е заменена с „поставяне“ (вероятно поради механизма на закрепване на гаража върху терена, респ. конструктивните му признаци). Това обстоятелство не променя вида на акта, който следва от съдържанието му, а не от неговото наименование.

Гаражът е постройка на допълващото застрояване както по ЗТСУ (отм.), така и по ЗУТ и тази му принадлежност се споделя и от касационния жалбоподател. Несъмнено обектът не е „преместваем“ и съоръжение за търговия по смисъла на чл. 120, ал. 5 ППЗТСУ (отм.). Затова е неоснователна тезата в жалбата, с която се обосновава недействителност на акта, че всъщност е издадено разрешение за поставяне за обект, който е строеж.

г. Другите твърдени пороци, свързани с отделни елементи от фактическия състав на разрешението – налице ли е временна нужда от постройката, дадено ли е съгласие от необходимия кръг заинтересовани лица, (не)застроен ли е теренът и ограничава ли гаражът пешеходния достъп, представляват типични случаи на нарушения от материалноправен и процесуален характер (фактически предпоставки за издаване на акта и дейност по установяване на фактите). Дори и да са допуснати, те по общо правило биха създали основания за отмяна на акта. За валидността на разрешението е достатъчно, че издаването на такъв акт е допустимо от правопорядъка и разпоредените последици не са правно нетърпими, както правилно е приел в решаващите си изводи и първоинстанционният съд.

4. Производството по оспорване на административен акт като нищожен не е средство за преодоляване на вече преклудираната възможност за отмяната му като незаконосъобразен, каквато би била последицата от евентуално успешно проведено обжалване на основанията, с които е мотивирано искането. Разрешаването на въпроса с градоустройствения статус на гаража може да бъде постигнато чрез други, уредени от ЗУТ, административни и контролиращите законосъобразното им протичане съдебни производства, с други думи – чрез проверка на действието понастоящем на разрешението, а не с обявяване на нищожността му.

5. Отсъствието на заявените касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, както и на служебно констатирани в обхвата на чл. 218, ал. 2 от кодекса, предопределя оставянето в сила на обжалваното съдебно решение – чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 1 АПК.

Воден от горното, Върховният административен съд, състав на II отделение