Определение № 120 от 08.11.2016 г. на ВКС по н. д. № 1124/2016 г.

Производството е образувано на основание чл.44, ал.1 от НПК по спор за подсъдност между Софийския районен съд и Варненския районен съд. Прокурорът изразява становище за компетентност на Районния съд в гр. Варна. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди данните по делото, установи следното: Тъжба от В. Б. Н., с адрес в [населено място] и адрес за призоваване в [населено място], против В. С. С., с адрес в [населено място], с обвинение по чл. 148, ал.2 вр. с ал. 1, т. 1 и чл. 147, ал. 1 пр. 1 и 2 от НК,.била подадена в Районен съд-гр. Кърджали. Сезираният съд, на основание чл. 42, ал.2 от НПК, прекратил съдебното производство и изпратил делото на Софийския районен съд, като се позовал на чл. 36, ал. 1 и ал. 2 от НПК. С протоколно определение от 05.10.2016 г. по нчхд № 1847/2016 г. по описа на Софийския районен съд районният съдия Е. П. намерила, че делото следва да се разгледа от Районния съд в гр. Варна, „тъй като страните са трайно установени на територията му” и защото „ доказателствените искания, които биха направили / страните/, за събиране на гласни доказателствени средства, са отново за жители на [населено място] и в тази връзка, в случай, че делото бъде разгледано от Софийския районен съд, то това би довело до неоправдано високи разходи за страните, както и използване на повече време за придвижването им до [населено място].” На следващо място районният съдия размишлявал върху „ ненужните неудобства ”, които би претърпял „ журналистът, твърдян като съставител на процесната статия”. В крайна сметка, след като преценила, че с „оглед процесуална бързина и икономия” е редно делото да се изпрати по компетентност на Районния съд–гр. Варна, съдия П. прекратила съдебното производство пред Софийския районен съд, без да посочи процесуално основание за предприетото действие. Както е добре известно само Върховният касационен съд ,съгласно чл. 43 от НПК, може да реши делото да се разгледа от друг, еднакъв по степен съд, когато много обвиняеми или свидетели живеят в района на другия съд. Съдия П. въпреки заявените в определението й похвални намерения за ускоряване на наказателното производство е навлязла в правомощията на касационната инстанция, което е процесуално недопустимо. Важно е да се отбележи с изцяло дидактична цел, че доводите в постановеното определение за прекратяване не кореспондират с данните по делото и се базират единствено на намерения на защитата на подсъдимата да ангажира свидетели, без да е налице обективна информация нито за техния брой, нито за местоживеенето им.. Съдебният състав във Варненския районен съд, с разпореждане № 10 887/14.10.2016 г. по нчхд № 4949/2016 г., на свой ред също смесил процедурите по чл. 44, ал. 1 от НПК и чл. 43, т. 1 от НПК, прекратил производството и изпратил делото на Върховния касационен съд.. В мотивната част на постановения акт районният съдия Ш. се позовала на чл. 36, ал.1 от НПК и чл. 44, ал.1 от НПК, а в диспозитива – на чл. 43, т.1 от НПК. Обстоятелствата, очертаващи процесуалната история на казуса, недвусмислено насочват към спор за подсъдност между районните съдилища в София и Варна, който следва да бъде разрешен от касационната инстанция по реда на чл. 44, ал.1 от НПК. Софийският районен съд е прекратил производството без да има процесуално основание и в нарушение на чл. 43, т.1 от НПК, поради което делото следва да продължи пред него. Водим от горното и на основание чл.44, ал.1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,