Определение № 6534 от 15.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4663/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на М. С., гражданин на Република Турция, депозирана чрез редовно упълномощен процесуален представител, против определение № 10358/16.03.2026г. по адм. дело № 1239/2026г. по описа на Административен съд София - град, с което с което на основание чл. 159 т.1 от АПК е оставена без разглеждане жалбата на чужденеца против отказ от 13.01.2026 г. за издаване на виза за дългосрочно пребиваване /виза "Д"/ на завеждащ консулска служба, Консулска канцелария в гр. Бурса, Турция, и е прекратено образуваното по нея производство. В частната жалба се твърди, че определението е неправилно, незаконосъобразно, издадено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно прилагане на материалния закон и в отклонение на практиката ВАС и ЕС по правата на човека относно достъпа до съд и защита на основните права. В първоначалната жалба били наведени оплаквания за засягане на правото по чл. 8 от ЕКПЧ. Отказа представлявал непропорционална намеса в личния живот на лицето. Ответникът не изразява становище по частната жалба. Частната жалба е допустима, като подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страна по делото, за която определението е неблагоприятно и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Производството пред първоинстанционният съд е образувано по жалба М. С., гражданин на Република Турция, роден на [дата]. против отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване /виза "Д"/ от 13.01.2026г. издаден от ЗКС на КК на Република България в гр.Бурса, Турция. Административният съд е приел, че оспореният отказ не подлежи на обжалване на основание чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ, поради което оставил жалбата без разглеждане и прекратил образуваното по нея производство. За да се достигне до този правен резултат е прието, че според чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ, отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, като в случая с оспорения отказ не са засягат защитени от ЕКПЧ права. Съдът е приел, че разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ съставлява предвиденото в чл. 120, ал. 2 от Конституцията изключение от общата клауза за обжалваемост на актовете на администрацията и препятства осъществяването на търсения съдебен контрол за законосъобразност. В случая липсвали оплаквания за засягане на основни права и свободи по Конвенцията. Определението е правилно. Правилно е съобразено от първоинстанционният съдебен състав, че съгласно разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България, отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4, в това число исканата от жалбоподателя виза за дългосрочно пребиваване – вид „D“, не подлежат на съдебно обжалване, освен в хипотезата, при която се твърди засягане на основни права и свободи, гарантирани от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. С тази законодателна уредба е въведено предвиденото в чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България изключение от принципа за всеобща съдебна обжалваемост на административните актове. При съобразяване на относимата нормативна рамка следва изводът, че отказът за издаване на дългосрочна виза подлежи на съдебен контрол единствено при наличие на конкретни твърдения за накърняване на основни права на жалбоподателя, защитени от Конвенцията, като последица от постановения административен акт. В трайната си практика Върховният административен съд приема, че държавата разполага със суверенното правомощие да регулира условията за влизане и дългосрочно пребиваване на чужди граждани на своята територия, като предоставянето на такова пребиваване не представлява субективно право, гарантирано от вътрешното или международното право. При липса на признато и защитимо право на дългосрочно пребиваване, не съществуват и процесуални механизми за неговото гарантиране, включително чрез съдебна защита. Единствено доколкото държавата е обвързана със задължението да съблюдава основните права на човека, законодателят е предвидил изключение от необжалваемостта на отказите за визи тип „D“ в случаите, когато се твърди накърняване на права по Европейската конвенция за защита на правата на човека. В жалбата, с която е сезиран съда, не са направени оплаквания и не са посочени конкретни релевантни факти, обосноваващи извода за евентуална основателност на твърденията, че с отказа за издаване на виза е нарушено правото на лицето по чл. 8 от ЕКПЧ. Първоинстанционният съдебен състав правилно е констатирал в мотивите си, че Сюзмен не се позовава на такива обстоятелства в жалбата. Съдът е взел предвид и обсъдил свързаните с възможността за осъществяване на съдебен контрол факти и обстоятелства, които са довели до извод за недопустимост на оспорването поради липсата на предвидените в чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ основания. Бланкетно твърдение за нарушение на чл. 8 от ЕКПЧ е наведено от жалбоподателя, но както правилно е посочено от първоинстанционния съд, същото не съдържа каквато и да е било конкретика, свързана с обстоятелства, пряко свързани с личността на жалбоподателя. За да се приеме, че е налице изпълнение на изискванията на чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ за допустимост на жалбата, следва да са изложени конкретни доводи, касаещи личността на жалбоподателя, а не да са изброени представени от лицето доказателства за изпълнение на изискванията за представяне на право на продължително пребиваване на територията на Р България. С оглед спазване на принципа на служебното начало в административния процес, съдът е длъжен да изследва и служебно релевантните факти и да указва на страните, че не сочат доказателства за тях, но не може да замести тяхната защита и да презюмира нейния обхват. Съобразяването от страна на съда с въведеното от законодателя ограничение относно възможността за оспорване на административни актове от вида на процесния, не обуславя само по себе си нарушение на права по Конвенцията по смисъла на чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ, нито поражда основание за приемане на жалбата за допустима. При така установеното, правилно административният съд е приел, че е сезиран с недопустима жалба, тъй като от жалбоподателят не е изложил относими към производството твърдения за засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, които да дадат основание за приложение на изключението, предвидено в разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ. Предвид изложеното обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал.2 във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,