Определение № 61 от 23.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3480/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№2538/31.07.2020г., подадена от Н. Д. А., А. Н. А. и Б. Д. Б. чрез процесуалния им представител адв.К. С. от АК-П., срещу решение №129, постановено на 25.06.2020г. от Габровския окръжен съд по в.гр.д.№82/2020г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е признато за установено по предявения иск с правно основание чл.108 ЗС по отношение на Б. Д. Б., Н. Д. А. и А. Н. А., че Д. Т. С. и В. Т. Т. са собственици на 1/2 идеална част от УПИ IX-.... от кв..... по плана на [населено място], [община], без административен адрес, с площ 867 кв.м., при граници: улица, УПИ Х-...., УПИ II-...., УПИ III-.... и УПИ VIII-...., заедно с построените в този имот жилищна сграда на два етажа, масивна пристройка към жилищната сграда (баня) и стопанска постройка на един етаж и ответниците Б. Д. Б., Н. Д. А. и А. Н. А. са осъдени да предадат на Д. Т. С. и В. Т. Т. владението върху този имот. С определение № 150 от 21.12.2020 г., постановено по настоящето дело, производството по делото е спряно до приключване на производството по тълкувателно дело №3/2020 г. на ОСГК на ВКС. Производството по тълкувателното дело е приключило с постановяване на тълкувателно решение, обявено на 05.01.2022 г., поради което производството по настоящето дело следва да бъде възобновено, като тричленният състав на I г.о. на ВКС се произнесе по наведените в изложението към касационната жалба основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Касаторите поддържат, че въззивното решение е недопустимо като постановено по нередовна искова молба (при противоречие между обстоятелствена част и петитум) и без участието в производството на тяхната праводателка М. П. Т., както и по причина, че съдът не е постановил два отделни диспозитива (установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост и осъдителен за предаване на владението). Излагат съображения, че в исковата молба липсва петитум с две искания за защита – установяване, че ищецът е собственик и искане за осъждане на ответниците да предадат владението, както и че в исковата молба няма изложение в какви фактически действия на ищците е отказан достъп до имота. Поддържат също така, че техният праводател М. П. Т. е задължителен необходим другар в производството с пасивна легитимация, тъй като се е снабдила с констативен нотариален акт и е продала имота, което обуславя наличие на правен интерес от водене на установителната част и срещу нея. В изложението към касационната жалба се поддържат, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК по следните материално-правни и процесуално-правни въпроси: 1.По предявен по реда на чл.108 ЗС иск от съсобственик на недвижим имот следва ли съдът да осъди другия съсобственик да предаде владението върху идеална част от имота – поддържат, че въпросът е обуславящ за изхода на делото и след като има образувано тълкувателно дело по този въпрос (тълкувателно дело №3/2020г. на ОСГК на ВКС), то производството по делото следва да бъде спряно; 2.Продължава ли въззивният съд, макар и при условията на ограничен въззив, да е инстанция по същество, чиято дейност има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор и следователно дължи ли указания за поправяне на нередовностите на исковата молба, за да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по същество – поддържат, че в противоречие с т.5 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съдът не е обезсилил първоинстанционното решение и не е върнал делото за произнасяне по предявения иск, като считат, че съдът се е произнасял по фактически твърдения (че ответниците не са могли да станат собственици и да придобият права от несобственик) без такива фактически твърдения да са изложени в исковата молба; 3.Следва ли съдът да се произнесе в решението си по предявения осъдителен иск по чл.108 ЗС с два отделни дистозитива – първия установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца и втория – осъдителен диспозитив, с който ответниците се осъждат да предадат владението на процесния имот – поддържат, че в нарушение на задължителната практика на ВКС (ТР №4/14.03.2016г. по т.д.№4/2014г. на ОСГК на ВКС, т.2А) съдът се е произнесъл по нередовна искова молба, в която липсва петитум с две искания. Поддържат, че обжалваното решение противоречи и на решение №148/28.06.2016г. по гр.д.№2436/2015г. на I г.о. на ВКС, както и на решение №81/14.07.2016г. по гр.д.№5201/2014г. на II г.о. на ВКС, според което именно при наличие на два диспозитива по чл.108 ЗС е допустимо в установителната част да се уважи искът, а в осъдителната му – да се отхвърли. За неправилни считат съображенията на въззивния съд, че в настоящия случай диспозитивът на решението на първоинстанционния съд съдържа два отделни диспозитива, като поддържат, че диспозитивът е само един и с него съдът приема за установено правото на ищците и осъжда ответниците; 4.Налице ли е правен интерес от предявяване на иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждането на исковата молба – поддържат, че съдът се е произнесъл по този въпрос в противоречие с т.3А от ТР №4/14.03.2016г. по т.д.№4/2014г. на ОСГК на ВКС. Поддържат също така, че е налице и противоречива практика, като в решение №271/06.03.2014г. по гр.д.№14/2013г. на I г.о. на ВКС се приема, че липсва правен интерес от предявяване на иск за собственост и срещу лицето, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждането на исковата молба и продавачът може да бъде конституиран само като трето лице-помагач, докато в решение №134/03.02.2020г. по гр.д.№296/2019г. на II г.о. на ВКС съдът е приел, че по исковете за собственост, когато искът е заведен от повече от едно лице или срещу повече от едно лице е налице хипотезата на необходимо другарство по смисъла на чл.216, ал.2 ГПК, доколкото решението на съда следва да бъде еднакво по отношение на всеки един от тях; 5.Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, както и събраните по делото доказателства, с оглед изискването за неговото пълно изясняване; дали при преценка на установените факти трябва да изложи конкретно, точно и ясно какво приема за установено относно фактическите положения и да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка – поддържат, че е налице противоречие с т.1 от ППВС №7/1965г., според която в мотивите към решението, с което оставя в сила обжалваното решение, второинстанционният съд е длъжен да обсъди всички основания за отмяна, посочени от страните. Според касаторите обжалваното решение е и очевидно неправилно, тъй като съдът изобщо не е обсъждал казаното от свидетелите, а е достигнал до извода си, че презумпцията по чл.69 ЗС е оборена само на приетия за установен факт на наследяването на имота, като приел, че това само по себе си е достатъчно. Позовават се на т.19 от ТР №1 от 04.01.2001г. по тълк.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС и решение №159/04.02.2020г. по гр.д.№1534/2019г. на II г.о. на ВКС. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, ответниците по касационна жалба Д. Т. С. и В. Т. Т. чрез процесуалния си представител адв.Р. И. С. от АК-М., изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Претендират присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение съображенията са следните: Д. Т. С. и В. Т. Т. са предявили срещу Б. Д. Б., Н. Д. А. и А. Н. А. по реда на чл.108 ЗС иск за признаване правото на собственост и предаване на владението върху 1/2 идеална част от УПИ IX-.... от кв. ... по плана на [населено място], [община], без административен адрес, с площ 867 кв.м., при граници: улица, УПИ Х-...., УПИ II-...., УПИ III-.... и УПИ VIII-...., заедно с построените в този имот жилищна сграда на два етажа, масивна пристройка към жилищната сграда (баня) и стопанска постройка на един етаж, с твърдението, че притежават този обем от права върху имота в качеството си на наследници по закон на Т. Б. Т., починал на 27.04.2018г. Поддържат, че имотът бил собственост на Б. Т. Т. (техен дядо), починал на 17.10.1985г., по силата на спогодба от месец юли, 1972г., който до смъртта си живеел в имота заедно с тяхната баба Н. Т. Т., която починала на 27.01.1991г., а впоследствие в имота живеели синовете на наследодателите Т. Б. Т. (баща и наследодател на ищците) и Д. Б. Т. (чичо на ищците), починал на 27.09.2008г. В исковата молба се съдържа и твърдение, че в имота живеела и съпругата на техния чичо М. П. Т., която на 23.02.2018г. била призната за собственик на целия имот с н.а.№ ...., том II, рег.№3474, н.д.№183/2018г. на нотариус П. Д. с район на действие РС-С.. Твърдят, че баща им, изключая последната година от живота си, е владял и ползвал имота и е считал себе си за собственик на 1/2 идеална част от него по наследство, което и те считат като негови деца, както и че М. П. Т. не е станала изключителен собственик по писмени доказателства, наследство и давност на имота, който впоследствие продала на ответниците при равни дялове. В подадения отговор на исковата молба ответниците Б. Д. Б. и Н. Д. А. са оспорили така предявения иск с твърдението, че имотът е придобит от техните родители Д. и М. Т. по наследство и давностно владение, демонстрирано явно пред всички, вкл. и пред бащата на ищците, в периода от 27.01.1991г. и досега, с твърдението, че е налице отблъсване на владението на Т. Т., отказ да му бъде предаден ключ от къщата, като никога не са му позволявали да влиза без допускане от тяхна страна в имота след смъртта на Н. Т.. При така изразените становища въззивният съд е посочил, че основният спорен въпрос по делото се свежда до това дали придобитото по наследство от ищците право на собственост върху 1/2 идеална част от имота е придобито по давност от праводателя на ответниците – тяхната майка, която се е разпоредила с целия имот в тяхна полза чрез договор за покупко-продажба. От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че процесният имот, представляващ УПИ, ведно с построените в него жилищна сграда и стопанска постройка, находящ се в [населено място], [община], към 1985г. първоначално е бил собственост на съпрузите Б. и Н. Т. – дядо и баба на страните по делото, а след смъртта на Б. Т. (10.10.1985г.), респективно и на Н. Т. (27.01.1991г.) собствеността е преминала по наследство при равни права върху двете им деца – братята Т. Т. и Д. Т.. Прието е, че ищците са наследници от коляното на Т. Т., починал на 27.04.2018г., а ответниците – от коляното на Д. Т., починал 2008г., като последният е оставил за наследници преживялата съпруга М. Т. и двете им деца Б. Б. и Н. А.. Прието е също така, че след смъртта на Д. Т. съпругата му М. Т. се снабдила с констативен нотариален акт, по силата на който е призната за собственик на целия имот на основание наследствено правоприемство и придобивна давност, като в рамките на същия ден след снабдяване с констативния нотариален акт, собствеността е прехвърлена в полза на Б. Б. и Н. А. чрез договор за покупко-продажба, обективиран в н.а.№.... по н.д.№184/23.03.2018г., като към датата на покупко-продажбата Н. А. и А. А. са съпрузи. За безспорно установено е прието, че процесният имот се е ползвал от наследодателя на ответниците Д. Т., който след смъртта на родителите си е продължил да живее в имота заедно със съпругата си М. Т. и двете им деца – Б. Б. и Н. А., като наследодателят на ищците Т. Т. е живял в [населено място]. Въз основа на събраните по делото гласни доказателства е прието за установено, че Т. Т. е посещавал имота периодично без да осъществява пряка фактическа власт върху него. С оглед така установените факти въззивният съд е приел, че предявеният иск е основателен и доказан. Взето е предвид, че фактическото основание на заявената искова претенция е поддържаното от ищците наследствено правоприемство от Т. Т., техен баща, притежавал процесния имот в съсобственост при равни права със своя брат, наследодател на ответниците, както и че след смъртта на бабата и дядото на страните фактическата власт върху имота е упражнявана от бащата на ответниците, който останал да живее в имота заедно със своето семейство. Прието е, че установената от бащата на ответниците фактическа власт не покрива правните белези на владението. Посочено е, че основанието, на което Д. Т. е упражнявал фактическата власт върху имота е наследствено правоприемство от своите родители, като последното, според разясненията на ТР №1/06.08.2012г. по т.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС, само по себе си съставлява достатъчно основание да се приеме, че презумпцията по чл.69 ЗС е оборена. Прието е, че няма данни по делото бащата на ответниците да е владял имота спрямо своите праводатели чрез действия, изключващи техните права, а напротив, обосновано може да се предположи, че ответниците, заедно с техните родители Д. и М. Т. са живеели в имота първоначално със знанието и съгласието на техните дядо и баба, а след смъртта на последните със съгласието на бащата на ищците, който е притежавал друг жилищен имот. Прието е, че бащата на ищците е предоставил процесния имот за ползване на своя брат, чиито съпруга и деца също не биха могли да имат качеството владелци, тъй като последните са били в имота като членове на семейството на Д. Т., а не в друго качество, т.е. са били държатели на притежаваните от бащата на ищците идеални части. Прието е също така, че майката на ответниците е установила фактическата власт върху имота в качеството си на съпруга, а не на лице, претендиращо собственически права, и доколкото нейният съпруг е бил държател на идеалните части на бащата на ищците, и тя като негова съпруга – също. С оглед на това е прието, че наследниците от коляното на Д. Т. са установили фактическа власт върху имота не като владелци, а като държатели на притежаваните от бащата на ищците идеални части от правото на собственост. Изложени са съображения, че веднъж установена на едно основание, фактическата власт може да бъде променена от държане във владение или посредством промяна на основанието, или чрез interversio possesionis – преобръщане на държането във владение, което представлява изрично или конкудентно изявление на държателя до действителния собственик, че правата му няма да бъдат зачитани занапред от държателя, като е прието, че подобно изявление не фигурира по делото. Посочено е, че от приетите по делото гласни доказателства не може да се направи извод, че правата на ищците, респективно на техния баща, са били отречени по начин, сочещ на промяна на държането във владение. Обстоятелството, че бащата на ищците не е живял в имота и че е бил посрещан като гост от майката на ответниците е прието за правно ирелевантно. Прието е също така, че от ангажираните от ответната страна гласни доказателства не може да бъде установено и да се направи извод за отблъсване на владението на Т. Т. било от брат му Д. Т., било от съпругата му, която след неговата смърт е продължила да осъществява фактическата власт върху имота. Обстоятелството дали Т. Т. физически е имал ключ за имота или не, както и кой от съсобствениците е плащал режийните разходи на имота или неговите данъци, също е прието за ирелевантно, като са изложени съображения, че не е необходимо имотът да се посещава, за да ес запази съсобствеността върху него. Прието е, че до момента на снабдяване на майката на ответниците с констативен нотариален акт, респ. прехвърляне на имота в тяхна полза, не е налице промяна в намерението за своене, респ. в правната същност на установената фактическа власт. Прието е обаче, че ответниците имат качеството добросъвестни владелци, тъй като са придобили процесните идеални части на основание, годно да ги направи собственици от несобственик, но тъй като праводателят им не е бил собственик, то и те не са придобили процесните права по силата на покупко-продажбата от 23.03.2018г. Поради това е прието, че за тях от датата на сключване на договора - 23.03.2018г., е започнала да тече петгодишна придобивна давност, която е прекъсната с предявяването на ревандикационния иск. Изложени са съображения и по наведеното във въззивната жалба възражение за незачитане на доказателствената сила на констативния нотариален акт, като същото е прието за неоснователно, по съображения, че ищците са доказали фактите, опровергаващи констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, т.е. фактическото основание на иска, а имено, че процесните идеални части са придобити от тях по наследство. Посочено е, че в тежест на ответниците е било да докажат изгодните за тях юридически факти, обосноваващи придобиването на процесния имот по давност. В обжалваното решение е прието, че решението на първоинстанционния съд е валидно и процесуално допустимо без да са излагани съображения в тази насока. Въззивната жалба обаче не съдържа доводи, касаещи недопустимостта на първоинстанционното решение, нито конкретни оплаквания в тази насока, поради което следва да се приеме, че проверката по допустимостта на това решение е извършена от въззивния съд в съответствие с правилата на процесуалния закон и надлежно отразена в обжалваното решение. По останалите доводи, наведени с въззивната жалба, въззивният съд се е произнесъл, като детайлно ги е обсъдил в посочения по-горе смисъл. С оглед така изложените от въззивния съд съображения за начина на установяване на фактическата обстановка и формиране на правните изводи, както и с оглед данните по делото за начина, по който е очертан спорният предмет, и предвид изложените от въззивния съд съображения по основателността на предявения иск, следва да се приеме, че не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. Действително съгласно трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, вкл. и задължителната такава, посочена в изложението (т.5 на ТР №1/2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд, макар и при условията на ограничен въззив, продължава да е инстанция по същество, чиято дейност има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор и следователно дължи указания за поправяне на нередовностите на исковата молба с цел да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по същество, а също така и извършването на самостоятелна преценка по основателността на исковата претенция. В настоящия случай с така установената практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, като на първо място следва да се отбележи, че съображенията, изложени в подкрепа на искането за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване не съответстват на данните по делото. Не е налице твърдяната нередовност на исковата молба – съдържащият се в исковата молба петитум е ясно и точно формулиран според установените от съдебната практика изисквания, доколкото изрични такива по отношение на петитума по отделните видове искове в процесуалния закон не се съдържат. Изложени са фактическите твърдения, от които предявилите иска лица извеждат претендираното право, както и твърдения за действията на ответниците и на неучастващата в производството по делото М. Т. (праводател на ответниците), с които претендираното за съдебна защита право е накърнено. Освен това в обжалваното решение при произнасянето си въззивният съд изцяло се е съобразил с очертаните с исковата молба, отговора и въззивната жалба предели на правния спор, обсъдил е всички въведени от спорещите страни доводи и възражения, извършил е самостоятелна преценка на събраните доказателства и е изложил собствените си правни изводи, вкл. във връзка с оспорванията на поддържаните от ответниците по иска (сега касатори) придобивни основания, позоваването на представения по делото констативен нотариален акт, правното му значение и последици. Обстоятелството, че постановеното от първоинстанционния съд решение не съдържа два отделни диспозитива – установителен и осъдителен, по предявения по реда на чл. 108 ЗС иск, също само по себе си не би могло да обоснове наличие на поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване. Както ОСГК на ВКС прие в мотивите към т.2А на ТР №4 от 14.03.2016г. по тълк.д.№4/2014г., независимо от диспозитива на съдебното решение (дали той съдържа както установителна, така и осъдителна част), силата на пресъдено нещо на това решение ще се формира относно предмета на делото, който в случая с иска по чл.108 е твърдяното от ищеца право на собственост на заявеното от него основание. Когато по предявен иск за собственост съдът е пропуснал да се произнесе с установителен диспозитив за правото на собственост, но в мотивите си е приел, че ищецът е собственик на процесния имот, решението не е неправилно, а в него е допусната очевидна фактическа грешка, която подлежи на поправка по предвидения в чл.247 ГПК процесуален ред. Още повече, в настоящия случай диспозитивът на първоинстанционното решение съдържа две части – част, с която правото на ищците се признава за установено и част, с която ответниците са осъдени да предадат владението. Поддържаната от касаторите теза следователно не съответства и на данните по делото. Не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване и по въпроса дали е налице правен интерес от предявяване на иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждане на исковата молба и по-специално задължително ли е участието в производството и на лицето, което след като се е снабдило с нотариален акт по обстоятелствена проверка за правото на собственост върху имота, предмет на спора, е прехвърлило собствеността на ответниците преди предявяването на иска. Както ОСГК на ВКС прие в т.3Б на ТР №4 от 14.03.2016г. по тълк.д.№4/2014г., налице е правен интерес от предявяване на иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждането на исковата молба. Предявяването на иск и срещу това лице обаче не е задължително, тъй като лицето, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждането на исковата молба, не е задължителен необходим другар на лицето, на което правото на собственост е било прехвърлено. Единствено и само от волята на ищеца зависи дали да предяви иск за защита на собствеността си и срещу прехвърлителя. Тълкувателното решение не съдържа нито извод, нито констатация за наличието на задължително другарство в подобна хипотеза, поради което и не би могло да обоснове поддържаното от касаторите основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по така поставения въпрос. Твърдението на касаторите, че по този въпрос практиката на ВКС е противоречива следва да се приеме за несъстоятелно, доколкото едното от посочените в изложението решения на тричленни състави е постановено преди постановяването на тълкувателното решение, а другото (решение №134 от 03.02.2020г. по гр.д.№296/2016г. на II г.о. на ВКС) напълно съответства на възприетата като правилна в тълкувателното решение теза. Според решение №134 от 03.02.2020г. по гр.д.№296/2016г. на II г.о. на ВКС, насочвайки иска както срещу приобретателя на вещта, така и срещу праводателя му, ищецът ще си осигури максимална по обем защита, тъй като постановеното решение ще формира сила на пресъдено нещо по отношение и на двамата, които са засегнали правото му на собственост, което налага извод, че по отношение на установителната част от иска ответниците (прехвърлител и приобретател) имат качеството необходими другари. Теза за наличие на задължително другарство в подобна хипотеза обаче в това решение не е изразявана и в този смисъл същото не би могло да обоснове поддържаното от касаторите основание за допускане на касационното обжалване. Правото да прецени дали да насочи иска и срещу прехвърлителя принадлежи само и единствено на ищеца. Не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по въпроса за задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, както и на събраните по делото доказателства и да изложи конкретно, точно и ясно какво приема за установено относно фактическите положения и да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка. Както беше посочено и по-горе, в съответствие с трайно установената и непротиворечива практика на ВКС въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е съображения относно фактическите си констатации, както и въз основа на кои доказателства същите са направени, произнесъл се е по всички спорни между страните въпроси, по всички наведени доводи и възражения, вкл. и по оплакванията, съдържащи се във въззивната жалба. Обстоятелството, че поддържаната от касаторите защитна теза в процеса не е била споделена от въззивния съд не сочи на несъобразяване с така установената практика на ВКС. Показанията на свидетелите също са обсъдени от въззивния съд, но в съответствие с практиката на ВКС (ТР №1/06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС) въззивният съд е приел, че от съществено значение в случая е обстоятелството, че няма данни наследодателят на касаторите да е владял имота спрямо своите праводатели, респ. спрямо своя сънаследник чрез действия, изключващи техните права и в този смисъл е направил детайлен анализ на показанията на разпитаните свидетели. С оглед на това следва да се приеме, че и доводите, с оглед на които този въпрос е поставен в изложението, не съответстват на данните по делото и на съдържащите се в обжалваното решение съображения. Не може да бъде споделена и тезата на касаторите, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно. Решението би могло да бъде определено като очевидно неправилно само ако това е видно от неговия прочит, т.е. порокът на съдебния акт да може да бъде изведен пряко от неговите мотиви без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ за изхода на спора извод. В настоящия случай от прочита на мотивите към обжалваното решение подобен извод не би могъл да бъде направен. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение