Определение № 550 от 12.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1278/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК и е образувано по касационна жалба на СНЦ „Общински футболен клуб „Локомотив”” срещу въззивно решение № 214/28.11.2019г. на Сливенски окръжен съд. Въззивният съд е разрешил правен спор между страните по делото, произтичащ от твърдения на ищеца Я. Х. И., че с ответника „ОФК „Локомотив” е сключил два договора- единият трудов за наемането му като професионален футболист от 17.07.2017г. с възнаграждение от 650лв. месечно, а другият граждански от 05.07.2017г. с предмет- да участва във футболните срещи на ОФК „Локомотив” през сезон 2017/2018г. срещу еднократно възнаграждение от 12000лв.. Тъй като ответникът не е платил задължението си от 12000лв., ищецът иска осъждането му за тази сума. В срока за отговор ответникът е оспорил иска като е възразил, че гражданският договор е недействителен, тъй като с трудовия договор е уредено същото правоотношение. Въззивният съд е квалифицирал иска по чл. 79 ЗЗД във връзка с чл. 266 ЗЗД и е приел, че е основателен, защото двата договора имат различен предмет, тъй като в договора по ЗЗД са били уредени допълнителни задължения за футболиста, както и допълнително възнаграждение за него. За да достигне до последния извод, съдът е анализирал показанията на свидетеля В. М., според които само някои от по- добрите футболисти имали сключен подобен граждански договор за допълнително възнаграждение. В касационната жалба срещу въззивното решение футболният клуб е изложил твърдение и становище, че гражданският и трудовият договори са с идентичен предмет и след като е било платено трудово възнаграждение, то не се дължи възнаграждението, уговорено в гражданския договор. Освен това гражданският договор бил подписан от името на футболния клуб от лице без представителна власт. Според касатора това било престъпление, за установяването на което е образувано досъдебно производство. Последното обстоятелство е основание за спиране на гражданското дело съгласно чл. 229, ал.1, т.4 ГПК. Касаторът иска да бъде допуснато касационно обжалване поради очевидна неправилност, евентуално поради противоречие с практиката на ВКС по въпроса- дали отказът на въззивния съд да спре гражданско дело поради висящ преюдициален спор, опорочова съдебното решение. В изложението обаче не са поставени въпроси за това кога два договора са с идентичен предмет; граждански договор за предоставяне на работна сила не представлява ли трудов договор; кои са правилата за тълкуване волята на страните за установяване дали новират задължението по първия договор или го изменят, или пък се уговаря допълнително възнаграждение с втория договор. Тези въпроси за обуславящи за изхода на правния спор, но са останали извън предмета на производството по чл.288 ГПК. При така очертаните рамки на правния спор, не се установяват основания за допускане на касационно обжалване. Правният въпрос по чл. 229, ал.1, т.4 ГПК е неотносим, доколкото в случая липсва висящо наказателно дело, а има образувано само досъдебно производство. Образуваното досъдебно производство е извън приложното поле на чл. 229, ал.1, т.4 ГПК. Липсва и предпоставката „очевидна неправилност”, защото въз основа на твърденията на страните и приетите по делото доказателства и в съответствие с тях съдът е направил изовд, че в полза на ищеца е било уговорено допълнително възнаграждение. Липсват каквито и да е доказателства за обратното, а именно, че с подписания трудов договор е бил изменен размера на възнаграждението или пък е бил прекратен гражданския договор. Не са поставени в изложението обуславящите правни въпроси, посочени по- горе, а с оглед на диспозитивното начало съдът не може да ги формулира вместо касатора. С оглед изхода на спора в полза на ищеца Я. И. следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция в размер на 900лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение. Воден от горното, състав на ВКС ІІІ ГО