Определение № 5809 от 12.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4714/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 5062/5343 от 11.11.2025 г. на К. К. Б. чрез пълномощника му адвокат Р. Б. против определение № 623 от 24.10.2025 г., постановено по гр. д. № 143 по описа за 2025 г. на Окръжен съд - Монтана, с което е оставена без уважение молбата на К. К. Б. за изменение на основание чл. 248 ГПК на решение № 143 от 10.06.2025 г. по гр. д. № 143/2025 г. на Окръжен съд - Монтана в частта за разноските. Насрещната страна „Ани Никодимова“ ЕООД, гр. Лом чрез пълномощника си адвокат Н. А. е подало писмен отговор, с който оспорва основателността на частната жалба. Частната жалба е процесуално допустима и разгледана по същество е основателна по следните съображения: С въззивното решение № 143 от 10.06.2025 г. по гр. д. № 143/2025 г. на Окръжен съд – Монтана след частично потвърждаване и частична отмяна на първоинстанционното решение е уважен предявения от К. К. Б. против „Ани Никодимова“ ЕООД, гр. Лом ревандикационен иск в установителната му част и искът е отхвърлен в осъдителната му част за предаване владението на 58,60 кв. м. реална част от поземления имот с идентификатор № ***, индивидуализирана по скица на вещо лице, като по разноските окръжният съд е изложил съображения, че водещ за дължимостта на разноските е осъдителния компонент на иска по чл. 108 ЗС и е осъдил ищецът да заплати на ответното дружество направените пред първата и въззивната инстанция разноски в размер на 2030.53 лв. В срока по чл. 248 ГПК ищецът е поискал изменение на въззивното решение в частта за разноските, като ответното дружество, което е станало причина за завеждане на делото, му заплати направените разноски и ищецът да не бъде осъждан да заплаща разноски на ответника. Разглеждайки искането въззивният съд е посочил, че е приел изначално наличие, от преди завеждане на делото, на основание, на което ответникът е държал вещта (облигационен договор за заем за послужване с третото неучастващо лице Р. Ф., която се е легитимирала пред него като собственик на процесния павилион и срещу която евентуално е следвало да бъде насочен искът) и искът в осъдителната част е отхвърлен не само и единствено поради сключване в хода на делото на договор за наем с ответника. Възпроизвел е извода си, че дължимостта на разноските се определя от изхода на спора по осъдителната част на ревандикацията, а не от установителната. След като ревандикационният иск в осъдителната част е отхвърлен изцяло, това означава, че искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен изцяло, доколкото водещо при предявяването му е предаването на владението. След като в случая искът е отхвърлен изцяло, то разноски по делото се дължат само на ответника. За този извод въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС по определение № 31 от 07.02.2018 г. по ч. гр. д. № 5128/2017 г., I г. о. Настоящият касационен състав приема, че изводът на въззивния съд, че отхвърлянето на искането за предаване владението за целия имот, предмет на спора, винаги обуславя извод, че искът по чл. 108 ЗС е изцяло неоснователен, е неправилен. Даденото в определение № 31 от 07.02.2018 г. по ч. гр. д. № 5128/2017 г., I г. о. на ВКС тълкуване може да се приложи само ако е липсвало съдебно или извънсъдебно оспорване на вещните права на ищеца и спорът е бил относно наличието на правно основание на ответника от преди завеждане на иска по чл. 108 ЗС да упражнява фактическа власт върху имота на ищеца. В случаите, когато освен спорът дали владението е отнето или е налице правно основание за упражняване на фактическата власт е налице и спор относно вещното право на ищеца, дължимостта на разноските между страните е обусловена от преценката за постигнатия позитивен за всяка от страните резултат при съобразяване на извънсъдебното им и на процесуалното им поведение. При извършване на тази преценка с оглед конкретните по всяко дело факти, позитивният резултат може да е само за ищеца чрез разрешаване на спора за собственост и въпреки отхвърляне на искането в осъдителната част на ревандикацията, да се приложи съответно правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК; може да е и за двете страни, при което на всяка от тях се присъжда съответна част от направените разноски при съответно прилагане на правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, а може да е само за ответника, ако фактите по конкретното дело не установяват правен спор за вещните права или владението, а само за ползването, в който случай ще се приложи съответно чл. 78, ал. 3 ГПК. В случая изводът на въззивния съд, че по делото не е съществувал спор за вещните права на ищеца, а само за ползването на частта от имота му, на която е разположен павилионът, не съответства на фактите по делото, включително, така както са възприети и посочени в мотивите на въззивното решение. Макар ответното дружество да е заявило, че не оспорва правата на ищеца върху поземления имот, същото е признало, че ползва поставена в този имот движима вещ - павилион – собственост на трето за спора лице, без да твърди наличие на облигационно отношение между ищеца и ответника или между ищеца и третото лице, собственик на павилиона. Тези твърдения обуславят извод, че е бил налице спор за владението, доколкото павилионът към момента на предявяване на иска се е намирал в имота без съгласието на собственика на поземления имот (който е имал предходен договор за наем с друго лице, но не и с настоящия собственик на павилиона или с ответното дружество, което го ползва). Този спор е разрешен именно с уважаване на ревандикационния иск в установителната му част, поради което е налице позитивен резултат за ищеца. Сключването на договор за наем между ищеца и ответника в хода на делото, води до отхвърляне на ревандикационния иск в осъдителната част, а съответно и за позитивен за ответното дружество резултат. Затова в настоящия случай разноските следва да се разпределят между ищеца и ответника съответно на правилата на чл. 78, ал. 1 и чл. 78, ал. 3 ГПК, независимо, че не се касае за частично уважаване и частично отхвърляне на иск. Поради изложеното настоящият касационен съдебен състав приема, че в конкретния случай ищецът има право на половината от направените по делото разноски или на сумата 1885.53 лв. и ответното дружество има право на половината от направените разноски или на сумата 1015.27 лв. С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение