Решение № 111 от 28.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 714/2008 г.

Решение № 111 от 28.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 714/2008 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Лидия Иванова Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на "А" О., гр. В. срещу решението на Софийски апелативен съд № 28/12.03.2008 г. по гр. дело № 1871/2007 г. в частта му, с която е оставено в сила първоинстанционното решение на Врачанския окръжен съд № 1430/06.08.2007 г. по гр. дело № 544/2006 г. в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищеца-касатор срещу "Е"А., гр. К. иск за договорна неустойка за забавено плащане на цената по сключения между тях договор за изработка от 14.07.2005 г. за разликата над присъдените 51 712,90 лева до предявения размер - 364 888,38 лева, както и по отношение на оставената без разглеждане въззивна жалба в частта относно иска за мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху претендираната главница в размер на 11 228,54 лева, по който липсва произнасяне в първоинстанционното решение. Касаторът е обжалвал въззивното решение и в частта му, с която е оставено в сила първоинстанционното решение относно уваженият насрещен иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за неустойка по същия договор, предявен от "Е"А. като е осъден "А"ЕО. да заплати 185 892,36 лева и е изменено основанието за дължимост на сумата по чл. 6.9 от договора, както и по отношение на присъдените 5 683,50 лева-обезщетение за забавено плащане по чл. 86, ал. 1 ЗЗД на посочената главница за периода на забавата до предявяването на иска пред съда. Жалбоподателят излага съображения за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради необоснованост и допуснати съществени нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Прави се оплакване, че съдът не е обсъдил в цялост събраните по делото доказателства, неправилно е тълкувал съдържанието на сключения между страните договор от 14.07.2005 г. за демонтаж на стара и монтаж на нова дограма на процесните седем обекта, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения. Изцяло неоснователен се явява според касатора предявеният насрещен иск, който погрешно е уважен от съда заедно с претенцията за забавено плащане по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, тъй като е присъдена мораторна неустойка за неизпълнение на задълженията, за които такава неустойка не е договорена. Ответникът по касационната жалба "Е"А., гр. К. изразява становище, че въззивното решение е правилно и направените оплаквания са неоснователни. С определение № 115/25.02.2009 г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение само в частта му, с която е оставено в сила първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният насрещен иск за неустойка за сумата 185 892,36 лева ведно със законната лихва като е изменено основанието за дължимост на неустойката по чл. 6.9 от договора, както и иска за обезщетение за забавено плащане на присъдената главница по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на 5 683,50 лева за периода от 16.06. - 12.09.2006 г. Прието е, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос от съществено значение за изхода на спора, свързан с приложението на чл. 92, ал. 1 ЗЗД, който е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, според която неустойката се дължи само за неизпълнение на задълженията, за които е договорена. Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид данните по делото, доводите на страните и провери правилността на въззивното решение в частта, в която е допуснато касационно обжалване, на основание чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното: С обжалваното решение апелативният съд е оставил в сила първоинстанционното осъдително решение в частта, с която е уважен предявеният от ответника "Е"А. иск за неустойка по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 185 892,36 лева, както и обективно съединения иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение в размер на 5 683,50 лева за забавено плащане на посочената главница, която претенция има акцесорен характер. Прието е с оглед доказателствата по делото, че е налице пълно неизпълнение от страна на "А"О. на поетите в чл. 7.2 и чл. 5.2.9 от договора задължения да представи при сключването му доказателства, че е застрахован за имуществена отговорност съгласно чл. 171, ал. 1 ЗУТ, както и да подпише при завършване на работата запис на заповед за 10% от стойността на всеки подобект за гаранционно обезпечение. При тези данни е направен извода, че за посоченото неизпълнение подизпълнителят дължи на главния изпълнител предвидената в чл. 6.9 от договора неустойка в размер на 20% от стойността на съответния подобект. Посочената неустойка, обаче е уговорена като мораторна, а не компенсаторна и според клаузите на договора се дължи при забавено изпълнение с повече от 20 дни на основното задължение на подизпълнителя по отношение работата му на отделните подобекти /изразяваща се в демонтаж на съществуващата дограма, изработка, транспорт и монтаж на нова дограма/, които са обвързани с конкретно определени срокове съгласно приетият от страните график за изпълнение - приложение № 2 към договора. Прилагайки клаузата на чл. 6.9 от договора към твърдяното от ищеца по насрещния иск неизпълнение, съдът е присъдил неустойка за неизпълнение на задължения, за които такава неустойка не е предвидена. Постановеното въззивно решене в частта му, с която е уважен предявения насрещен иск за неустойка е неправилно, тъй като е решено в противоречие с практиката на ВКС по поставения материалноправен въпрос, изразена в посочените от касатора три решения, както и много други - напр. р. от 30.04.2008 г. по т. дело № 59/2008 г. на ВКС-ТК, р. № 597/06.06.2005 г. по т. дело № 914/2004 г. на ВКС-ТК, р. № 464/01.04.2003 г. по т. дело № 2717/2002 г. на ВКС-V г. о. Съгласно постоянната практика на ВКС, задължението за неустойка се поражда от факта на неизпълнение на договорното задължение, чието изпълнение тя обезпечава и обезщетява. Кредиторът може да иска заплащане на неустойка само в случаите и при условията, за които е договорена. В случая, видно от данните по делото, с предявения насрещен иск главният изпълнител-"Е"А. претендира от подизпълнителя "А"О. на основание чл. 6.9 от сключения между тях договор за изработка от 14.07.2005 г. неустойка за пълно неизпълнение на следните негови задължения: по чл. 5.2.9 - да представи при подписване на договора доказателство, че е застрахован за имуществена отговорност за вреди, причинени на другите участници в строителството или на трети лица; по чл. 5.2.12 - да предаде изпълнителната документация и екзекутивните чертежи и по чл. 7.2 - при завършване на работите да представи на гл. изпълнител запис на заповед по съгласуван образец за 10% от стойността на подобекта със срок на валидност 12 месеца като гаранционно обезпечение. Видно от съдържанието на договорните клаузи обаче, предвидена в чл. 6.9 договора неустойка /както и тази по чл. 6.8 с оглед очевидната връзка между тези две клаузи/ не обезпечава изпълнението на задълженията по чл. 5.2.9, чл. 5.2.12 и чл. 7.2, за които се претендира. говорена е неустойка за забава при неспазване на установените в чл. 2 от раздел II на договора срокове, посочени в графика за изпълнение на СМР по подобекти съгласно Приложение № 2 към договора, а не компенсаторна неустойка за пълно неизпълнение, каквато се претендира. Тези срокове, обаче, са уговорени за изпълнение на работата описана в чл. 1.1, която обхваща демонтаж на съществуващата, изработка, транспорт и монтаж на нова дограма за отделните подобекти съгласно Приложение № 1 към договора. Следователно, неустойката по т. 6.9 от договора е относима единствено към визираните две форми на забавено изпълнение /до 20 дни и над 20 дни/ и то на основното задължение на подизпълнителя по договора, а не към всички други възможни форми на неизпълнение, в т. ч. и по отношение неизпълнението на други задължения, за които няма изрично предвидена неустойка. Този извод се потвърждава и от съдържанието на следващите два текста от договора - т. 6.9 и т. 6.10, в които аналогични неустойки за забава са предвидени в тежест и на възложителя - главен изпълнител по отношение на неговото основно задължение за заплащане на подизпълнителя цената за извършената от него работа. При тези фактически данни, необосновано и в противоречие с клаузите на сключения между страните договор от 14.07.2005 г. с въззивното решение в обжалваната му част е прието, че неустойката по чл. 6.9 се отнася за "всякаква друга забава на другите задължения на подизпълнителя по договора извън задължението за срочното извършване на работите". Незаконосъобразен и противоречащ на чл. 92, ал. 1 ЗЗД и трайната съдебна практика на ВКС е направеният от съда краен извод за основателност на предявения насрещен иск, тъй като съдът е присъдил неустойка за неизпълнение на задължения, за които такава не е договорена. С оглед на изложеното, съставът на второ отделение на ТК на ВКС счита, че въззивното решение в частта му, с която е оставено в сила първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният насрещен иск за сумата 185 892,36 лева ведно със законната лихва, както и иска за обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на 5 683,50 лева за забавено плащане на присъдената главница следва да бъде отменено и вместо него - да се постанови друго, с което да се отхвърли изцяло като неоснователен предявеният насрещен иск за неустойка по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, както и иска за мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, която претенция има акцесорен характер и е в зависимост от изхода на спора досежно главницата. При този изход на делото ответникът по касационната жалба следва да бъде осъден да заплати на "А"О., гр. В. направените съдебни разноски в касационното производство в размер общо на сумата 9 861,52 лева /от които 3 861,52 лева държавна такса и 6 000 лева адвокатско възнаграждение/. Водим от горното и на основание чл. 293 ГПК състав на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд