Определение № 8723 от 19.09.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8936/2025 г.

Производството е по чл.229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Е. Ф. Х. от гр.Велики Преслав, обл.Шумен, подадена чрез пълномощника адвокат В. Недева. Жалбата е срещу определение №870 от 02.06.2025г., постановено по адм.дело №214/2025г. на Административен съд - Шумен. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл.209, т.3 вр. чл.236 от АПК. Претендира се отмяната му и връщане делото на Административен съд - Шумен за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът – Областна дирекция (ОД) „Земеделие“ – Шумен, с представен писмен отговор изразява становище за недопустимост и неоснователност на частната жалба, като по същество излага доводи само да нейната неоснователност. Моли да бъде потвърдено обжалваното определение. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира частната жалба за допустима - подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страна по делото, за която то е неблагоприятно и в срока по чл.230 АПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения: С обжалваното определение №870 от 02.06.2025г., постановено по адм.дело №214/2025г. на Административен съд - Шумен, е оставена без разглеждане жалбата на от Е. Ф. Х. против отказа за издаване на удостоверение на ОД „Земеделие“ – Шумен по подадено заявление вх. №ПО-18-24/28.03.2025г., и производството по делото е прекратено. За да постанови този резултат административният съд се е основал на чл.159, т.1 от АПК. Приел е, че оспорения отказ не притежава характеристиките на индивидуален административен акт, тъй като с него е удовлетворено искането на оспорващата. Обжалваното определение е правилно като краен резултат, макар и само по част по изложените в него мотиви. По делото няма спор по фактите, че със заявление вх. №ПО-18-24/28.03.2025г. Е. Ф. Х. е поискала от ОД „Земеделие“ – Шумен издаване на удостоверение дали поземлен имот (ПИ) с идент. №49148.14.2 по КККР на [населено място], общ.В. Преслав, принадлежи към Държавния поземлен фонд (ДПФ). С оспореното пред административния съд писмо с №ПО-18-24-1/03.04.2025г. на директор на ОД „Земеделие“ – Шумен, е удостоверено, че ПИ с идент. №49148.14.2 не е собственост на ДПФ. При така установеното от фактическа страна с обжалваното определение административният съд неправилно е приел, че оспореното писмо не притежава характеристиките на индивидуален административен акт, тъй като с него е удовлетворено искането на оспорващата. За характера на акта (дали е индивидуален административен акт) се съди не по това дали той е позитивен или отрицателен, а по това дали той покрива законовите критерии по чл.21 от АПК, в който е дадено легално определение на индивидуален административен акт. В случая със заявлението на Е. Ф. Х. е поискано извършване на административна услуга по смисъла на §1, т.2 б.“а“ от Допълнителната разпоредба (ДР) на АПК, която по силата на §8 от Преходни и заключителни разпоредби (ПЗР) на АПК вр. чл.21, ал.3 от АПК е приравнена на индивидуален административен акт. Макар и позитивно за заявителя, писмото пак е индивидуален административен акт, тъй като то може да бъде оспорено от други лица, за които писмото засяга техни права, свободи или законни интереси, или създава задължения за тях. Не може един и същ акт за едно лице да не е индивидуален административен акт, а за други лица да е такъв. Същевременно обаче, както вече се каза, оспореното писмо е позитивно за заявителя Е. Ф. Х., тъй като с него е удовлетворено изцяло искането й да бъде удостоверено, че имотът не е включен в ДПФ. При това положение Е. Ф. Х. няма правен интерес от неговото оспорване. Не е налице отказ в писмо с №ПО-18-24-1/03.04.2025г. (както тя е формулирала в жалбата си до административния съд), тъй като с писмото е удовлетворено изцяло искането й. В действителност несъгласието на оспорващата касае само допълнителното обективираното в писмото становище на ОД „Земеделие“ – Шумен, че за случая че не е приложим редът на чл.587 ал.2 от ГПК. От една страна несъгласието на оспорващата със съдържанието на документа може да се оспори само по административен ред съгласно чл.81, ал.2 от АПК. Възможност за такова оспорване не е предвидено пред съд. От друга страна допълнително обективираното в писмото е само становище на ОД „Земеделие“ – Шумен, което не е част от волеизявлението на административния орган по чл.21 от АПК. Предвид изложеното по оспорването на Е. Ф. Х. са били налице условията на чл.159, т.4 от АПК (а не по чл.159, т.1 от АПК, както неправилно е приел първоинстанционният съд). Независимо от това с обжалваното определение правилно като краен резултат жалбата е оставена без разглеждане жалбата и е прекратено образуваното производство по делото. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че обжалваното определение е правилно като краен резултат. Затова то следва да се остави сила. Предвид изхода от спора и на основание чл.143, ал.3 от АПК е основателно предявеното от ответника искане за присъждане на разноски - юрисконсултско възнаграждение за настоящото съдебно производство. Затова Е. Ф. Х. следва да бъде осъдена да заплати на ОД „Земеделие“ – Шумен сумата от 100лв., представляваща размер на възнаграждението за юрисконсулт, определено според чл.25а, ал.3 от Наредбата за заплащането на правната помощ, към която препраща чл.78, ал.8 ГПК във вр. с чл.37, ал.1 от Закона за правната помощ. Воден от горното и на основание чл.221, ал.2, предл.1 във вр. с чл.236 от АПК Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,