Определение № 3918 от 16.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 204/2026 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2, изр.1 от ГПК. Делото е образувано по частна жалба на адв. Р. Р. срещу Определение №491 от 02.12.202 5г. по в. гр. д. №396/2025г. по описа на Апелативен съд- Пловдив, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на постановеното по делото Решение №185 от 29.10.2025г. в частта му за присъденото му адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА за оказаната във въззивното производство безплатна правна помощ на ищеца Д. А. Ш., като същото се увеличи от 2000лв. на 10650лв. С частната жалба се иска отмяна на обжалваното определение и постановяване на съдебен акт, с който на жалбоподателя да се определи справедливо и обосновано адвокатско възнаграждение. Частната жалба неправилно е озаглавена от жалбоподателя като „частна касационна жалба“ и е изготвена като такава с изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. В случая се обжалва определение, постановено от въззивен съд в производство по чл.248, ал.1 от ГПК, поради което същото подлежи директно на обжалване по реда на чл.274, ал.2 от ГПК, а не по реда на ал.3 на същата разпоредба. Предвид горното формулираните в нея въпроси следва да се приемат за доводи за неправилност на обжалваното определение, наред с останалите такива доводи. Не е постъпил отговор на частната жалба от ответната страна по нея Прокуратурата на Република България. Върховният касационен съд, състав на IV г. о., като взе предвид данните по делото, намира следното: Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл.275, ал.1 от ГПК и срещу подлежащо на обжалване съгласно чл.274, ал.1, т.2 във връзка с чл.248, ал.3 от ГПК определение. С обжалваното определение, за да остави без уважение молбата на адв. Р. Р. за изменение на постановеното по делото Решение №185 от 29.10.2025г. в частта му за присъденото му адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА за оказаната във въззивното производство безплатна правна помощ на ищеца Д. А. Ш., като същото се увеличи от 2000лв. на 10650лв., Апелативен съд- Пловдив е изложил съображения, че с оглед приетото с решението от 25.01.2024г. по дело С-438/22г. на СЕС Наредба №1/09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатската работа при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 във връзка с ал.1 от ЗАдв. е неприложима, а следва да се съобразява действителната фактическа и правна сложност на делото. Посочил е, че във въззивното производство не са събирани нови доказателства, които да променят фактическата обстановка, а извършената от адв. Р. работа се изразява в повторен анализ на вече събраните доказателства в първоинстанционното производство, в което вече е бил извършен такъв. Пред въззивната инстанция е проведено само едно открито съдебно заседание, което обуславя значително по-малка ангажираност и усилия на адвоката, поради което определеното му възнаграждение от 2000лв. за изготвяне на отговори на въззивна и частна жалба и за явяване в едно съдебно заседание е справедливо. Така постановеното определение е правилно и следва да се потвърди. Неоснователни са доводите в частната жалба, че при определяне на възнаграждението на жалбоподателя съдът бил длъжен да съобрази размерите, установени в Наредба № 1/2004г. на Висшия адвокатски съвет за възнагражденията за адвокатска работа. Както съдът правилно е посочил в обжалваното определение, съгласно решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 при определяне на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА за оказана безплатна правна помощ съдът не е обвързан от посочената наредба, тъй като същата противоречи на чл. 101, пар. 1 от ДФЕС, вр. с чл. 4, пар. 3 от ДФЕС. Правилно съдът е приел и че от значение при определяне на възнаграждението е видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В случая тези обстоятелства и критерии са били съобразени, като е отчетено, че предмет на делото е претенция по ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение, като макар и със значителен материален интерес, делото не се отличава с фактическа или правна сложност, по същото не са били събирани доказателства пред въззивната инстанция, а извършената от адвоката работа е включвала изготвяне на отговор на въззивната жалба, съдържаща възражения, по които адвокатът вече е изразявал становище, и участие в проведеното едно открито съдебно заседание. При отчитане на посочените обстоятелства настоящият състав на съда намира за правилен изводът на съда, че адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лв. е обосновано и справедливо, като не споделя доводите на жалбоподателя, че в посочения размер същото било унизително. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,