Определение № 2847 от 15.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1895/2026 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК, образувано по частна жалба на ищцата Л. Ф. срещу определение на Софийски апелативен съд. Ответникът „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД не изразява становище. С обжалваното определение въззивният съд е оставил без уважение искането на ищцата за изменение на основание чл. 248 ГПК в частта за разноските на постановеното по делото въззивно решение чрез присъждане на упълномощения от нея адвокат на възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА в по-висок размер от присъдения. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че присъденият с решението размер на възнаграждението от 300 евро съответства на степента на фактическа и правна сложност на производството и извършените от пълномощника процесуални действия (подаване на отговор на въззивната жалба и на молба по хода на делото). В частната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на обжалваното определение доводите, че възнаграждението следва да бъде определено в размерите по Наредба № 1/2004 г. на ВАС, като извън извършените процесуални действия допълнително следва да бъде съобразена и необходимата за осъществяването им работа (преглед на съдебната практика по сходни дела, комуникация с клиента, събиране на допълнително писмено доказателство, представено пред въззивния съд, проследяване на движението на делото и редица други технически действия), както и обстоятелствата, че упражняваната свободна професия налага заплащането на съответни задължения за данъци и осигуровки и че е налице значителна инфлация за периода след последните изменения на наредбата. Поддържа се също, че въззивният съд неправилно е определил общо възнаграждение, без да съобрази наличието на два отделни иска за имуществени и неимуществени вреди, за всеки от които възнаграждението следва да се определи поотделно. Частната жалба е неоснователна. Определеният от въззивния съд размер на възнаграждението е в съответствие с основните критерии по чл. 36, ал. 3 ЗА, а именно размера на засегнатия интерес и фактическата и правната сложност на спора, ограничен съобразно оплакванията във въззивната жалба на ответника до размера на обезщетението за неимуществени вреди с оглед приложението на чл. 52 ЗЗД (присъдено с първоинстанционно решение в размер на 70 000 лв. и оспорвано от ответника за разликата над 38 000 лв.), до спора за доказаност на част от имуществените вреди и до наличието на частична забава на кредитора. Нови доказателства във въззивното производство не са събирани (представеното с молбата от 26.03.2026 г. писмено доказателство не е прието) и делото е разгледано в едно съдебно заседание. Доводите за приложимост на правилата по Наредба № 1/2004 г. са неоснователни с оглед установената последователна практика на ВКС, съгласно която тези правила могат да имат само ориентировъчно значение (отразена и в действащата редакция на наредбата). Неоснователни са и останалите доводи, доколкото броят на предявените искове и обемът на необходимите за осъществяване на процесуалното представителство подготвителни и съпътстващи извънсъдебни действия са отразени в предвидените в чл. 36, ал. 3 ЗА критерии засегнат интерес и сложност на делото, а свързаните с упражняваната професия публични задължения са ирелевантни. По изложените съображения частната жалба е неоснователна, обжалваното определение следва да бъде потвърдено. С тези мотиви съдът