Определение № 752 от 21.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 7095/2013 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Обжалвано е разпореждане от 27.08.2013г. по гр.д.№209/2013г. на АС Варна за издаване на изпълнителен лист въз основа на осъдително решение на въззивния съд, в частта му досежно присъдените суми на основание чл.240 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Жалбоподателят – [фирма], чрез процесуалния си представител поддържа, че разпореждането е незоконосъобразно и моли да бъде отменено. Ответникът Н. Г. К., чрез процесуалния си представител поддържа, че разпореждането е законосъобразно и моли да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното: Частната жалба е неоснователна. С решение от 20.06.2013г. по гр.д.№209/2013г. АС Варна, като е отменил първоинстнационното решение, е осъдил дружеството- частен жалбоподател, да заплати на Н. Г. сумата от 58 000 лева на основание чл.240 ЗЗД, както и сумата 9 904,35 лева лихва за забавено плащане на главницата на основание чл.86 ЗЗД. С молба от 26.08.2013г. Н. Г., чрез процесуалния си представител, е поискал да му се издаде изпълнителен лист на основание чл.404, т.1 ГПК и с обжалваното разпореждане АС София е разпоредил издаването му, тъй като в невлязлото в сила въззивно решение се удостоверява подлежащото на изпълнение вземане срещу длъжника – дружеството частен жалбоподател. При тези данни по делото настоящия състав намира, че частната жалба срещу разпореждането за издаване на изпълнителен лист е неоснователна. Разпоредбата на чл. 406, ал. 1 ГПК сочи, че изпълнителен лист се издава след като съдът провери дали актът е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане. В случая към момента на постановяване на обжалваното разпореждане е налице осъдително решение на въззивния съд, невлязло в сила, т.е. на основание чл.404, т.1, пр.2 ГПК е налице редовно от външна страна изпълнително основание за издаване на изпълнителен лист. Настоящата инстанция намира, че твърдението на жалбоподателя за липса на осъдителен диспозитив в решението на въззивния съд от 20.06.2013г. по гр.д.№209/2013г. не се подкрепя от доказателствата по делото, тъй като обявения диспозитив на същото е именно такъв: “ Осъжда [фирма]... да заплати... на Н. Г...”. Твърдението за наличие на подменени решения не се установява от доказателства, които да са приложени към частната жалба. В случая не намира приложение разпоредбата на чл.405, ал.4 ГПК, на която се позовава частния жалбоподател, тъй като не се касае до допускане изпълнение въз основа на акт по чл.404, т.2 и 3 ГПК, а до такова по чл.405, ал.2, пр.3 ГПК. По изложените съображения състав на ВКС- четвърто отделение на гражданската колегия