Определение № 1352 от 02.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 351/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Адвокатско дружество „Г. и М.“, [населено място] срещу определение № 431 от 18.12.2024 г. по в. т. д. № 308/2024 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е оставена без уважение молба вх. № 9784 от 02.12.2024 г. на частния жалбоподател по чл. 248 ГПК за изменение на решение № 372 от 23.10.2024 г. по същото дело в частта за разноските, чрез увеличаване на присъденото на жалбоподателя адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно. Излага аргументи, че в случая при приложение на чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, с изменено с ДВ, бр. 14 от 2025 г. заглавие Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа /по-нататък Наредба № 1/2004 г./ следва да му бъде определено адвокатско възнаграждение за осъществявана безплатна правна помощ на ищеца В. П. в размер на по 5 056, 55 лв. с ДДС за производството пред първата инстанция и за производството пред въззивната инстанция. Сочи, че посоченият размер напълно съответства на цената на исковата претенция и на сложността на процеса. Моли обжалваното определение да бъде отменено. Ответникът по частната жалба Гаранционен фонд изразява становище за неоснователност на жалбата. Счита, че въззивният съд правилно е определил размера на дължимото на адвокатското дружество възнаграждение, като е взел предвид характера и трудността на делото, както и извършените процесуални действия в защита на ищеца въззивник. Сочи, че според решение на СЕС по дело C-438/22 при определяне на дължимо възнаграждение по чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1 ЗА съдът не е обвързан от предвидените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, прие следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от лице, което е легитимирано да атакува подлежащия на обжалване съдебен акт, в преклузивния срок за обжалване. С решението по в. т. д. № 308/2024 г. на Пловдивски апелативен съд, като е съобразил изхода на спора /след частична отмяна на първоинстанционното решение Гаранционен фонд е осъден да заплати на В. Д. П. обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговата майка Е. П. вследствие ПТП, настъпило на 4.07.2022 г., в размер на 63 000 лв., представляващи разликата над присъдените от окръжния съд 27 000 лв. до дължимото обезщетение от 90 000 лв., като съдът е потвърдил акта на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска за разликата над 90 000 лв. до 200 000 лв./ на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА съдът е присъдил в полза на Адвокатско дружество „Г. и М.“ сумата от 1 500 лв. - възнаграждение за безплатна правна помощ във въззивното производство. В депозираната молба по чл. 248 ГПК Адвокатско дружество „Г. и М.“ е направило искане за изменение на въззивното решение в частта за разноските, като се увеличи присъденото му адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА, както следва: с 5 056, 55 лв. с ДДС за първоинстанционното производство и с 3 556, 55 лв. с ДДС за въззивното производство. При мотивиране на отказа на Пловдивски апелативен съд да измени решението в частта за разноските, обективиран в обжалваното определение, въззивният съд е посочил, че при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1 ЗА не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1/2004 г., като се е позовал на решение на СЕС по дело C-438/22. Изложил е съображения, че не са налице основания за увеличаване на адвокатското възнаграждение от 1500 лв., присъдено на адвокатското дружество с решението, тъй като този размер съответства на конкретната фактическа и правна сложност на делото, на пренасянето на спора пред въззивната инстанция само в частта относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, на приключването на спора пред въззивния съд в едно съдебно заседание, на депозирането от процесуалния представител на въззивника на писмени бележки, както и на обжалваемия интерес. Съдът е изтъкнал, че така определеното адвокатско възнаграждение за въззивното производство освен съответно на извършеното е справедливо и обосновано, поради което искането по чл. 248 ГПК в посока увеличаване на възнаграждението е неоснователно. Обжалваното определение е частично неправилно. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА в случаите на предоставени безплатно адвокатска помощ и съдействие по чл. 38, ал. 1 ЗА, когато насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, дължимо от насрещната страна. Осъществяването на предпоставките по чл. 38, ал. 2 ЗА задължава съда да определи адвокатско възнаграждение на оказалия безплатна правна помощ адвокат, като осъди другата страна да го заплати. Разпределянето на отговорността за разноски се извършва според правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, които се прилагат във всяка съдебна инстанция /чл. 81 ГПК/. Въззивният съд дължи да се произнесе за разноските, които са направени във въззивното производство, както и да преразпредели отговорността за направените разноски в първоинстанционното производство при несъвпадане на изхода на спора в двете инстанции по същество. При постановяване на атакуваното определение въззивният съд не е отчел положителния за ищеца въззивник резултат по делото и не е присъдил на молителя допълнително възнаграждение за първоинстанционното производство. Настоящият състав намира, че на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1 ЗА Гаранционен фонд следва да бъде осъден да заплати на адвокатското дружество молител допълнително възнаграждение за безплатното процесуално представителство в първоинстанционното производство от 2261 лв. с ДДС, представляващо разликата над присъденото от окръжния съд възнаграждение от 2059 лв. с ДДС до дължимото такова от 4320 лв. с ДДС. Както е изтъкнал и апелативният съд, при определяне на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗА съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1/2004 г. С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, което е задължително за всички съдилища в Република България на основание чл. 633 ГПК, е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че, ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. След постановяване на посоченото решение на СЕС е постановено определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т. о., в което е застъпено становище относно несъответствие с правото на ЕС на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към регламентираните от Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, и се приема, че същите не представляват обвързващи съда правила. Изложени са съображения, че посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Настоящият състав намира, че размерът от 4320 лв. с ДДС съответства на интереса по делото и на неговата фактическата и правна сложност с оглед предявения иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта при ПТП на майката на ищеца, както и на обема на осъществената работа в защита на ищеца в първоинстанционното производство при съобразяване на проведените три открити съдебни заседания, в които са събрани писмени и гласни доказателства и експертни заключения. Що се отнася до дължимото адвокатско възнаграждение за въззивното производство, то следва да бъде споделен изводът на въззивния съд, че присъденият с решението адвокатски хонорар от 1 500 лв. кореспондира на защитавания интерес, фактическата и правна сложност на делото, обусловена от спорните въпроси във въззивното производство относно размера на справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди и приноса на починалата за вредоносния резултат, както и на обема на осъществената работа от процесуалните представители на въззивника в производството пред Пловдивски апелативен съд при съобразяване на проведеното едно открито съдебно заседание, в което не са приети доказателства. По изложените съображения атакуваното определение на въззивния съд, постановено по искане по чл. 248 ГПК, е частично неправилно и следва да бъде отменено в частта, с която искането е отхвърлено досежно адвокатското възнаграждение за първоинстанционното производство за сумата от 2261 лв. с ДДС и вместо него да се постанови друго, а именно за изменение на въззивното решение в частта за разноските, като се осъди Гаранционен фонд да заплати на Адвокатско дружество „Г. и М.“ възнаграждение по чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1 ЗА за производството пред Кърджалийски окръжен съд в размер на 2261 лв. с ДДС. В останалата му част, с която искането по чл. 248 ГПК е отхвърлено по отношение на претендираните адвокатски хонорар за първоинстанционното производство за разликата над 2261 лв. до 5056, 55 лв. с ДДС и адвокатски хонорар за първоинстанционното производство за разликата над 1 500 лв. до 5 056, 55 лв., атакуваното определение като правилно следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение