Определение № 139 от 23.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 322/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. М. П. от [населено място], общ. Ружинци, обл. Видин срещу решение № 1357 от 14.11.2022 г. по гр. д. № 1874/2022 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, І-25 състав решение № 267137 от 29.12.2021 г. по гр. д. № 5984/2019 г. за отхвърляне на предявения от същото лице частичен иск с правно основание чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ (отм.) срещу Гаранционен фонд за разликата от 10 500 лв. до претендирания размер 26 000 лв. Касаторът поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Релевира оплаквания срещу размера на присъденото му обезщетение за неимуществени вреди от процесното пътно-транспортно произшествие с твърдението, че същият е занижен, не съответства на претърпените страдания и при определянето му не са взети предвид в достатъчна степен всички значими обстоятелства, както и икономическата конюнктура в страната към датата на произшествието, характеризираща се с инфлация. Като значими за конкретното дело в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Следва ли съдът при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II от ППВС № 4/1968 г. и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост; 2. Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди да вземе предвид наред с указаните в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС обстоятелства и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията – обезценяването на лева и нарастването на цените“. Касаторът поддържа, че така поставените въпроси са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика – т. II от ППВС № 4/1968 г., както и в противоречие с формираната по реда на чл. 290 ГПК казуална практика на ВКС (конкретно посочени решения). Ответникът по касация – Гаранционен фонд, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения в писмен отговор от 24.01.2023г. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Третото лице-помагач на ответника – К. Р. Н. от [населено място] – не заявява становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл единствено по спорните пред него въпроси, а именно – относно размера на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди и относно съпричиняването на вредоносния резултат. По отношение размера на обезщетението решаващият състав е споделил приетото от първата инстанция, че сумата 15 000 лв. представлява справедлив паричен еквивалент на страданията на пострадалия и не са налице предпоставки за увеличаване на обезщетението. Като обстоятелства, значими за тази преценка, са посочени: видът на телесното увреждане – закрито диафизарно счупване на долната трета на двете кости (голямо и малко пищялна) на лявата подбедрица; хоспитализирането на ищеца по спешност и провеждането на консервативно лечение чрез закрито наместване на фрактурата на тибията и фибулата, без вътрешна фиксация, под локална анестезия и рентгенов контрол с поставяне на гипсова имобилизация за 82 дни, тъй като същият е отказал предложеното му оперативно лечение с фиксация на костните фрагменти с метална остеосинтеза; продължителността на възстановителния период – около 6 месеца, през които ищецът е търпял затруднения при придвижването и самообслужването; продължителността на болките и страданията – първоначално интензивни и налагащи употребата на обезболяващи медикаменти, а след това – затихващи; наличието на спорадични болки при рязка промяна на времето и при физическо натоварване; липсата на настъпили усложнения през възстановителния период и на трайни остатъчни негативни последици от травматичното увреждане. Отделно от това съдът е взел предвид и възрастта на пострадалия към датата на произшествието – 47 години, т. е. че е бил в работоспособна възраст, но е взел предвид и отсъствието на данни той да е работел и в резултат от увреждането да е бил възпрепятстван да си осигурява трудови доходи. Отчел е и обстоятелството, че имобилизирането на левия крайник не е наложило спазването на строг постелен режим, поради което ищецът е имал възможност частично да се самообслужва. При определяне на справедливия размер на обезщетението решаващият състав е съобразил също и икономическата обстановка в страната към настъпване на вредата – 2013 г. Въззивният съд изцяло е споделил извода и относно съпричиняване на вредата от страна на пострадалото лице. Приел е, че същият е допуснал нарушение на правилата за движение по пътищата, а именно – на чл. 108, ал. 1 ЗДвП, като се е движел по пътното платно, вместо по наличния използваем банкет, респ. ако се счете, че е била налице хипотезата на чл. 108, ал. 2, т. 1 ЗДвП (невъзможност да бъде използван банкетът поради обрасването му с растителност) – ищецът е нарушил правилото на чл. 108, ал. 2 да се движи по пътното платно в посока, противоположна на посоката на движение на превозните средства. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Освен поради поставянето им принципно, а не с оглед конкретния случай, формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да обосноват допускане на касационния контрол и поради това, че са относими към правилността на обжалвания акт. В действителност, поставените от касатора въпроси се свеждат до това как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя, респ. срещу Гаранционен фонд. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на конкретните доказателства. Такава именно е и настоящата хипотеза – въззивният съд, в качеството си на инстанция по съществото на спора и съобразявайки релевираните във въззивната жалба оплаквания, доводи и възражения, е определил размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, като е извършил самостоятелна преценка на приетите за релевантни в случая обстоятелства. Правилността на изводите, до които е достигнал в резултат на тази преценка, може да бъде обсъждана само при вече допуснат касационен контрол, но не е основание за допускането му. Що се отнася до конкретната икономическа обстановка в страната към датата на произшествието, макар да не е изложил подробни аргументи, съобразявайки годината на настъпване на вредата (2013 г.), съдът всъщност е взел предвид и това обстоятелство. Липсата на изрично обсъждане не означава, че същото е игнорирано. С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторката следва да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 200 лв., определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК