Определение № 5394 от 25.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1679/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалби на М. М. С. /ищец/ и на Административен съд София – град /АССГ - ответник/ срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1417 от 06.12.2023 г. по гр.д.№ 210/ 2023 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 4193/ 2010 г. и като краен резултат АССГ е осъден да заплати на М. С. сумата 1 000 лв. /хиляда лв./, представляваща обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди, вследствие от нарушение на правото на ищеца на разглеждане и решаване на адм.д.№ 7171/ 2019 г. на АССГ в разумен срок, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска - 21.05.2020 г. до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния претендиран размер от 30 000 лв. и е разпределена отговорността за разноските по делото. Ищецът М. С. обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди за разликата над 1 000 лв до 30 000 лв. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 касаторът – ищец формулира въпросите „Длъжен ли е съдът, пред който е поставен за разглеждане спор с твърдение от ищеца/въззивник за нарушено право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, при преценката си за обезвреда на неимуществени вреди служебно да възложи съдебна експертиза по чл.165 предл. 2 ГПК, която да даде заключение относно влиянието върху емоционалното и психическо състояние на увреденото лице като последици от забавено правосъдие, дължащо се на неразумен срок за решаване на повдигнатия пред съда спор?“; „Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към който препраща чл.4 ЗОДОВ при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди?“; „Задължен ли е съдът да извършва преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства?“; „При определяне размера на вредите по чл.2б ЗОДОВ, следва ли съдът да изхожда от базата данни за стандарта на живот в страната и и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането и следва ли съдът служебно да използва публично достъпните данни за тези обективно съществуващи обстоятелства чрез достъп от тях до сайта на Националния статистически институт (НСИ) за съответния времеви период?“. Според жалбоподателя - ищец първите от тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, а за последния поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответникът АССГ, без да взема становище по касационната жалба на ищеца, обжалва въззивното решение в частта, в която искът е уважен до размер 1 000 лв. Моли решението в тази част да бъде допуснато до касационен контрол по правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат уточнени в следния смисъл: има ли нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6 пар.1 ЕКЗПЧОС, когато забавянето на съдебно производство се дължи на направени от страната целенасочени искания за отвод на всички съдебни състави, правораздаващи в съответния компетентен съд; има ли такова нарушение, когато забавянето се дължи на направени въз основа на исканията на лицето отводи и преразпределяне на делата по принципа на случайния подбор и на явно неоснователни молби на същото лице за тълкуване на решението и за неговото изменение в частта за разноските; и при отмяна на съдебен акт от горестояща инстанция и връщане на делото за ново разглеждане от първостепенния съд с указания за провеждане на допълнителни съдебни действия, отговаря ли първостепенния съд за неразумно продължилото производство вследствие извършването на тези действия. Касаторът – ответник счита, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (ВКС) или че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ищецът М. С. оспорва касационната жалба на АССГ с доводи, че от касатора – ответник са формулирани правни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба на АССГ по същество. Съдът намира жалбите за допустими, искането на касатора – ищец за допускане на касационно обжалване за неоснователно, а това на касатора ответник – за основателно. За да уважи отчасти предявения иск, въззивният съд приел за установено, че на 10.04.2019 г. ищецът подал искова молба пред Административен съд-Стара Загора, въз основа на която било образувано адм.дело № 258/ 2019 г. Съдът разпоредил да се извърши справка относно постоянен и настоящ адрес на ищеца и установявайки, че ищецът е регистриран адресно в гр.София, с определение от 17.06.2019 г. прекратил производството по делото и го изпратил по подсъдност на АССГ. На 25.06.2019 г. при ответника било образувано адм.д.№ 7171/ 2019 г. и бил определен докладчик, който на 30.10.2019 г. бил сменен с друг. На 30.04.2020 г. новоопределения съдия-докладчик оставил без уважение искането на ищеца за освобождаването му от държавна такса. По жалба на ищеца срещу този акт, с определение № 13147/ 22.10.2020 г. по адм.д.№ 8883/ 2020 г., Върховният административен съд /ВАС/ го отменил, освободил ищеца от заплащане на държавна такса по делото и върнал делото при ответника на 26.10.2020 г. Междувременно с молба от 22.06.2020 г., ищецът поискал отвод на съдията-докладчик и на всички състави на АССГ. С определения постановени в периода от 19.11.2020 г. до 22.02.2021 г. определените съдии докладчици са се отвеждали от разглеждане на делото, въпреки че са изложили мотиви, че не са предубедени, нито заинтересовани от изхода на спора. На 23.02.2021 г. бил определен пореден докладчик, който не се отвел, а оставил производството без движение и дал указания за отстраняване на нередовности. Ищецът поискал да му бъде предоставена правна помощ и това искане било уважено. На ищеца бил назначен особен представител, който е отказал да поеме защитата му. Назначен бил следващ служебен адвокат, но ищецът уведомил съда, че тъй като не е могъл да се разбере и с него, то се отказва от предоставената му правна помощ. С определение от 20.07.2021 г. (оставено в сила с определение № 1048/ 27.10.2021 г.о по адм.д.№ 9741/2021 г. на ВАС) АССГ оставил без разглеждане като недопустим предявения иск и прекратил производството по делото. При тези фактически установявания от правна страна съдът извел, че искът е доказан по основание. Посочил, че заведеното пред АССГ дело не се отличавало нито с фактическа, нито с правна сложност.. Предметът на делото (обезщетение за незаконно задържане) изисквал по-завишено внимание от страна на ответната страна, но след образуването на делото в АССГ на 25.06.2019 г. и до 30.04.2020 г. по него не било извършено нито едно съдопроизводствено действие. Едва на 30.04.2020 г. съдът се е произнесъл по искането на ищеца за освобождаването му от държавна такса. Това било необосновано забавяне, тъй като шест месеца били неразумен срок, в който съдът да се произнесе по такова искане. От 21.08.2020 г. до 22.10.2020 г. продължило производството пред ВАС по частна жалба на ищеца срещу определението на съда, с което е оставено без уважение искането му за освобождаване от държавна такса. Тук също имало необосновано забавяне, доколкото на частния жалбоподател били давани указания за внасяне на дължима държавна такса в противоречие с Тълкувателно решение № 3/ 12.04.2017 г. по тълк.дело № 5/ 2016 г. на ВАС. Искането за освобождаване от държавна такса ищецът заявил още с исковата си молба на 10.04.2019 г., а този процесуален въпрос бил решен окончателно на 22.10.2020 г., след една година, шест месеца, 12 дни, извън разумните срокове за произнасяне. Делото било върнато в АССГ на 26.10.2020 г., след което по молба на ищеца, в периода от 19.11.2020 г. до 23.02.2021 г. последвали множество необосновани отводи на определяните съдии докладчици, като в мотивите на определенията за отвод било посочено, че докладчиците считали молбата на ищеца на неоснователна, но въпреки това я уважили. Продължителността от време, в която са последвали отводите, не можело да доведе до освобождаване на държавата от отговорност. Тя следвало да обезпечи организацията на съдебната система по такъв начин, че да дава възможност съдилищата да разглеждат делата в разумен срок, включително и чрез създаване на законодателна уредба относно мерки за противодействие на увреждащите процеси в случаите, когато съдът констатира злоупотреба с процесуални права. След последния отвод, в сравнително кратък период от 23.02.2021 г. до 27.10.2021 г., производството по делото приключило окончателно с влязло в сила определение, с което е прекратено поради недопустимост на исковата претенция, т.е. висящността на процеса продължила от 10.04.2019 г. до 27.10.2021 г. Забавата в разглеждане на делото се дължала и на действия и бездействия на друг съд, различен от ответния, но това било без значение, тъй като отговаряла държавата, а съдилищата били само нейни процесуални субституенти. При определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди съдът приел, че съществува силна, макар и оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива. Затова не било необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което гражданското съдебно производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в правораздаването и изобщо в държавността поради забавянето на делото. От страна на ответника не били ангажирани никакви доказателства за оборване на тази презумпция, затова и съобразно критерия за справедливост, установен с чл.52 ЗЗД, справедливият размер на обезщетението възлизал на сумата 1 000 лв., до който размер предявеният иск се явявал основателен, а за разликата следвало да бъде отхвърлен. При тази мотивировка на обжалваното решение, първият поставен от касатора-ищец правен въпрос не обуславя обжалваното решение. Той не е разрешен от въззивния съд, който е съобразил разпоредбата на чл.269 изр.2 ГПК и Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/ 2013 г., ОСГТК, ВКС, т.3. Съгласно задължителното тълкуване, дадено от ВКС, въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Когато във въззивната жалба няма оплаквания за допуснати процесуални нарушения или необоснованост /както в процесния случай/ и не се касае за приложение на императивна норма, съдът няма задължение за служебно събиране на доказателства. Останалите поставени от касатора ищец въпроси са обуславящи, но са разрешени в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС. Според установената практика въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него/. Съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода от спора факти; доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства /решение № 108/ 25.06.2020 г. по гр.д.№ 1538/ 2019 г., ІV г.о. и цитираните в него/. На обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ подлежат всички установени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, като ищецът дължи пълно и главно доказване относно вида и размера на имуществените вреди, както и пряката причинно-следствена връзка със забавеното производство. Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива. Размерът на неимущественото обезщетение се определя с оглед общия критерий за справедливост, като за база се вземат икономическите показатели и стандарт в страната, възприемането на понятието "справедливост" на съответния етап от развитие на обществото в държавата и други. Тежестта на горните обстоятелства, които не са и изчерпателно посочени, няма как предварително да бъде определена с обща значимост към всички случаи на определяне на окончателния размер на обезщетението по чл.2б ЗОДОВ. Съдът ги преценява с оглед конкретния спор /решение № 306/18/ 22.10.2019 г. по гр.д.№ 4482/ 2017 г., ІV г.о./. Така установената практика е съобразена от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение, поради което няма основание то да бъде допуснато до касационен контрол по поставените от касатора ищец обуславящи въпроси. Първият поставен от касатора ответник правен въпрос /има ли нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6 пар.1 ЕКЗПЧОС, когато забавянето на съдебно производство се дължи на направени от страната целенасочени искания за отвод на всички съдебни състави, правораздаващи в съответния компетентен съд/ обуславя обжалваното решение. Въззивният съд го е разрешил, като е приел, че в периода от 19.11.2020 г. до 23.02.2021 г. по делото на АССГ по искане на ищеца имало множество необосновани отводи на определяните съдии докладчици, които нарушавали правото за решаване на делото в разумен срок. Основателен е доводът на касатора, че този въпрос има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, поради което по него касационното обжалване следва да бъде допуснато. Останалите доводи на страните ще бъдат обсъдени при разглеждане на касационната жалба по същество. По изложените съображения съдът