Определение № 5366 от 22.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2634/2025 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.2 ГПК. С определение №.583/13.05.25 по г.д.№.878/24 на СОС, ІІ в.г.с., молбите на адв. П. П. С. за изменение на постановеното по делото въззивно решение №.30/21.01.25 в частта относно присъденото му адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 ЗА /чрез увеличаването му до 2800лв./, и в частта относно присъдените на ответната страна разноски 3010лв. /чрез намалянето им/ са отхвърлени като неоснователни. Ответната страна „Атлантис нет“ООД не взема становище. Частната жалба е допустима – подадена е в законоустановения срок, от страна в процеса, имаща право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество е неоснователна. С атакуваното определение е прието, че с въззивното решение, след частична отмяна на първоинстанционното, е присъдено обезщетение на основание чл.200 КТ в размер на 15 000лв. ведно със законната лихва, като искът е отхвърлен за разликата над 15 000лв. до 50 000лв. Именно с този краен резултат и фактическата и правна сложност на спора са определени полагащото се на пълномощника на ищеца адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗА и съответно дължимите на ответната страна разноски. Съдът е намерил за неоснователно искането на адв.С. за присъждане на минималния размер на адвокатското възнаграждение по Наредба №.1/9.07.04 без да се взема предвид резултата по спора. Изложил е мотиви, че самият ЗА препраща към наредбата, която предвижда, че адвокатското възнаграждение се определя съобразно интереса; при поемане и осъществяване на безплатна правна помощ и процесуално представителство, обаче, съответният адвокат не се освобождава от отговорността да прецени какъв да е размерът на търсеното обезщетение съобразно съдебната практика, постановена по сходни случаи; въззивната инстанция, позовавайки се на актове на ВКС /опр.№.78/14.03.22 по ч.т.д. №.2306/20, II ТО, опр.№.235/25.06.20 по ч.т.д.№.1987/19, II ТО, опр. №.60519/28.10.21 по ч.т.д.№.2305/20, II ТО/, е приела, че в случаите на чл.38 ал.1 ЗА съдът определя възнаграждението на адвоката в размер не по-нисък на Наредба №.1/04 (съобразно материалния интерес), но насрещната страна дължи такава част от него, която е пропорционална на постановеното в полза на страната, която се представлява от адвоката при условията на чл.38 ал.1 т.2 ЗА съобразно правилата на чл.78 ГПК; насрещната страна не може да бъде поставена в по-неизгодно положение от това, което би имала, ако по отношение на другата страна в процеса не бе осъществена безвъзмездна правна помощ по чл.38 ал.1 ЗА. За неоснователно е намерено и искането за допълнително намаляне на присъдените в полза на ответната страна разноски поради тяхната прекомерност. Отразено е, че при постановяване на решението възражението на ищеца по чл.78 ал.5 ГПК за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение е уважено и съдът е намалил разноските за него /от платени 6600лв./ до сума, която е под минималния /4900лв./ размер по чл.7 ал.2 т.3 от Наредбата с оглед реш. на СЕС от 25.01.24 по дело С-438/22 - като в крайна сметка на „Атлантис нет“ ООД /при пълна неоснователност на жалбата на ищеца/ са присъдени общо 3100лв. разноски за въззивното производство, и с оглед фактическата и правна сложност на делото определеното възнаграждение не следва да бъде допълнително редуцирано; на същата база е определено и адвокатското възнаграждение на адв.С. за оказаната безплатна правна защита на ищеца, а присъдената сума е съобразена с уважената част от претенцията. Настоящият състав споделя цитираната във въззивното определение практика на ВКС и намира, че осъщественото безплатно представителство в процеса е обвързано от изхода на спора. Съгласно разпоредбите на чл.38 ЗА условие за присъждане на възнаграждение в полза на адвокат, осъществил безплатно представителство по дело, е да са налице условията за ангажиране на отговорността за разноските на насрещната страна, относно които не са налице специални норми в ЗА; поради това и приложение намират разпоредбите на чл.78 ГПК; между адвоката по чл.38 ал.1 ЗА и насрещната страна не е налице договорно правоотношение, като задължението на последната за заплащане на възнаграждение на адвоката на противната страна произтича именно от отговорността й за разноските. С оглед на горното дължимото по реда на чл.38 ЗА адвокатско възнаграждение следва да се определя в две стъпки: първо се изчислява на колко възлиза съобразно материалния интерес; след това се намира полагащата се от горната сума част съразмерно на уважената и отхвърлената част от иска-която се присъжда. Така е процедирала въззивната инстанция и постановеното в този смисъл определение трябва да бъде потвърдено. Правилно е определено и полагащото се на ответника адвокатско възнаграждение. Като се отчита фактическата и правна сложност на спора, в това число доколкото се касае за производство, в което защитата на ответната страна се е осъществила чрез подаване на въззивна жалба, на отговор на въззивната жалба на ищеца, на присъствие и защита в проведено открито съдебно заседание и представяне на писмени бележки, а впоследствие и защита по исканото изменение на решението по реда на чл.248 ГПК, платеният адвокатски хонорар от 6600лв. действително е прекомерен. Сумата, обаче до която е бил редуциран, е определена правилно и допълнително намаляне би било необосновано. С оглед всичко изложено по-горе, обжалваното определение трябва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,