Определение № 4536 от 09.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3575/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № В-1277/11.08.2025 г. от А. М. М. и И. М. М. против определение № 3822/28.07.2025 г., постановено по гр. д. № 2661/2025 г. по описа на Върховен касационен съд, ІII г. о., с което е оставена без разглеждане като недопустима подадената от жалбоподателите молба за отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК на влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение № 18508/30.06.2022 г. по ч. гр. д. № 33563/2022 г. на Софийски районен съд, издадена по реда на чл. 410 ГПК. Жалбоподателите навеждат оплаквания за неправилност на определението и искат отмяната му. Частната жалба е подадена от легитимирани страни, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на III гражданско отделение, след преценка на данните по делото и доводите в частната жалба, намира следното: С обжалваното определение съставът на ВКС, ІII г. о., е приел, че издадената по чл. 410 ГПК заповед за изпълнение на парично задължение не е от категорията съдебните актове, по отношение на които извънредният способ за извънинстанционен контрол по реда на чл. 303 – 309 ГПК намира приложение. Стабилитетът на влязла в сила заповед за изпълнение не се преодолява по реда на отмяната на влезли в сила съдебни решения при основанията на чл. 303, ал. 1 ГПК, тъй като законът е предвидил защита по друг ред – чл. 423, чл. 424, чл. 439 ГПК, по който да се разгледат възраженията на длъжника при оспорване на вземането, когато заповедта за изпълнение е влязла в сила. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. Според разясненията, дадени в т. 2 на ППВС № 2/1977 г. и т. 6 от ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк. дело № 7/2014 г. на ВКС, ОСГТК на отмяна по реда на чл. 303 и сл. ГПК подлежат само тези съдебни актове, които разрешават материалноправния спор със сила на пресъдено нещо, по които спорните въпроси не могат да бъдат пререшавани и срещу които не е предвиден друг ред за защита (съдебни решения, формиращи сила на пресъдено нещо и определенията за прекратяване на делото поради отказ от иска). Заповедите за изпълнение по чл. 410 ГПК не са сред посочената категория съдебни актове, тъй като процесуалният закон предвижда друг ред за защита на длъжника – чрез подаване на възражения по чл. 414 и чл. 414а ГПК пред заповедния съд; чрез подаване на възражение по чл. 423 ГПК пред въззивния съд, ако длъжникът е бил лишен от възможността да оспори вземането по реда на чл. 414 ГПК; чрез предявяване на иск за оспорване на вземането по чл. 424, ал. 1 ГПК, когато се намерят новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни на длъжника до изтичането на срока за подаване на възражението или с които не е могъл да се снабди в същия срок; както и по реда на чл. 439 ГПК при наличие на предпоставките за такава защита. В този смисъл, заповедта за изпълнение, респ. разпореждането за издаването й, подлежи на специален ред за оспорване, в който могат да бъдат разгледани възраженията на длъжника срещу вземането, когато издадената заповед за изпълнение е влязла в сила, но не и на отмяна от ВКС на основанията по чл. 303, ал. 1 ГПК. Определението е правилно и следва да бъде потвърдено. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение