Решение № 8238 от 21.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1620/2025 г.

Производството е образувано по касационна жалба от К. Г. Т., срещу Решение № 47 от 16.01.2025 г., постановено от Административния съд – Разград по адм. д. № 140/24 година. С обжалваното решение е отхвърлен иска с пр. осн. чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, предявен от К. Г. Т. против Комисия за защита на личните данни, за заплащане на сумата от 3000 лева – обезщетение за причинени неимуществени вреди от бездействието на КЗЛД по повод на подадена от К. Г. Т., жалба от 30.07.2023 г., ведно със законната лихва върху претендираната сума, считано от датата на предявяване на исковата претенция до окончателното изплащане на обезщетението. Със същото решение К. Т. е осъден да заплати на КЗЛД юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. В касационната жалба се твърди неправилност на решението на първоинстанционния съд. От съдържанието на касационната жалба следва, че поддържаните касационни основания са за неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – чл. 209, ал. 3 АПК. Сочените съществени съдопроизводствени нарушения са липсата на конституиране на Прокуратурата като страна по делото, недопускане от страна на съда на допустими доказателствени искания на ищеца, както и липсата на отвод на съдията, постановил решението, въпреки че е било налице основание за такъв. Касаторът иска отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на административния съд. Ответникът в касационното производство - Комисия за защита на личните данни чрез процесуалния си представител, явил се в съдебното заседание пред Върховния административен съд оспорва жалбата и иска отхвърлянето й като неоснователна. Иска присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховната касационна прокуратура, чрез участващия по делото прокурор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд преценява касационната жалба като допустима, но неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по искова молба, уточнена с молба от 22.04.2024 г. и допълнително уточнена с молба от 16.07.2024г., предявена от К. Т. против Комисията за защита на личните данни (КЗЛД). С исковата молба е предявен иск за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от бездействието на ответната страна по повод на подадена от ищеца жалба от 30.07.2023 г., ведно със законната лихва върху претендираната сума на обезщетението, считано от дата на предявяване на исковата претенция до окончателното му изплащане. Като вредоносна е сочена от ищеца неразумна продължителност на образуваното по жалбата му производство пред КЗЛД, по преписка рег. № ППН-01-654 от 01.08.2024 г., съобразно критериите, въз основа на които се преценява наличието или липсата на нарушение по чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ). Твърдените от ищеца неимуществени вреди са: морални болки и страдания, с давност от 31.07.2023 г., свързани с личността му и професията, която упражнява като адвокат, загуба на доверие в институциите и в държавността въобще, причинени по повод основната административна дейност на КЗЛД по опазване на личните данни, произтичащи от продължителното бездействие на съответните длъжностни лица от състава на КЗЛД и неупражнен контрол относно защита на личните данни в Община Елена. Административен съд – Разград е установил от фактическа страна следното: На 30.07.2023 г., ищецът е подал жалба до КЗЛД, с оплаквания за неправомерно видеонаблюдение на ищеца и на неограничен кръг други лица, чрез видеокамери, инсталирани на сграда, намираща се в частен имот в гр. Елена с конкретно посочен адрес, собственост на две физически лица, срещу които е насочена жалбата, за монтирането на които жалбоподателят не е давал позволение да бъде заснеман. Т. е поискал от КЗЛД да извърши проверка, дали записващото устройство и мониторът се съхраняват в изолирано помещение, дали достъп до записите и изходящия образ в реално време имат само лицата срещу които е насочена жалбата, съществува ли възможност за отдалечен достъп до системата, който да се осъществява чрез приложение, инсталирано на мобилните телефони на същите или на трети лица, какъв е срокът на съхранение на видеозаписите, системата позволява ли извършване на видеозапис и идентификация на неограничен брой физически лица, преминаващи свободно по обществените територии, попадащи в обхвата на заснемане на камерите, както и дали на видно място на входната врата е поставена информационна табела, предупреждаваща за осъществяваното видеонаблюдение на отстояние 1,5 м. от границата на имота с обществени територии. След като подробно е посочила предприетите процедурни действия от КЗЛД спрямо лицата, срещу които е подадена жалбата и спрямо жалбоподателя, както и предприетите действия от тези лица, съдът е установил, че жалбата е разгледана на заседание на КЗЛД, обективирано в Протокол № 44 от 06.12.2023г., на което е взето решение, същата да бъде приета за допустима и да бъде извършена проверка по нея. Съдът подробно е посочил в решението си предприетите действия при извършваната проверка от назначения проверяващ екип. По тези фактически установявания страните не спорят. Въз основа на установеното при проверката е съставен Констативен акт рег. № ППН-02-303 от 14.05.2024 г., в който проверяващият екип на КЗЛД е описал подробно предварителната подготовка по проверката, извършването на самата проверка и резултатите от нея. Констатирано е, че посредством системата за видеонаблюдение се обработват лични данни на физически лица – живущи и посетители в имота, в който тя е монтирана, както и на физически лица, случайно преминаващи по улицата в непосредствена близост до имота, тъй като едната камера заснема подхода към гаража и малка част от улицата, непосредствено пред имота. Системата обаче не извършва запис и предаване на моментни снимки и видеокадри от образа на отдалечено устройство. Системата позволява идентификация на физически лица, но не и лицево разпознаване, поради липса на достъп до база с данни. Достъпът до системата е ограничен посредством потребителско име и парола към записващото устройство. Налице е информационен стикер, залепен на входната врата на гаража на имота, предупреждаващ за осъществяваното видеонаблюдение, който обаче не съдържа данни за администратора и координати за връзка с него. С уведомления от 14.06.2024 г. жалбоподателя и ответниците са уведомени, че жалбата ще бъде разгледана по същество в открито заседание на КЗЛД, датата и часа на което са посочени в уведомлението. Уведомленията са връчени на страните по административното производство на 18.06.2024 година. Първоинстанционният съд е посочил, че по делото няма данни за резултата от разглеждането на жалбата на проведеното заседание на КЗЛД, като нито ищецът, нито ответникът представят доказателства към момента на приключване на съдебното дирене пред съда, административното производство да е приключило с краен индивидуален административен акт. Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът е формирал следните изводи: Квалифицирал е предявения иск като такъв с правно основание чл. 203 и сл. АПК вр. с чл. 1 ЗОДОВ. Преценил е допустимост на иска, като предявен от лице с надлежна процесуална легитимация, чийто правен интерес произтича от качеството му на жалбоподател по административното производство, провеждано пред ответника, чиято продължителност ищецът намира за надхвърляща разумния срок, и съответно подаден против пасивно легитимиран ответник, съгласно чл. 205 от АПК – юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразно бездействие са претендираните вреди, а именно Комисията за защита на личните данни. Посочил е разпоредбата на чл. 204, ал. 4 от АПК съобразно която, незаконосъобразността на действието или бездействието се установяват от съда, пред когото е предявен иска за обезщетение. Формирал е извод, че в конкретния случай за допустимостта на иска не се изисква действието или бездействието да е обявено за незаконосъобразно преди предявяване на иска. Първоинстанционният съд е преценил по съществото иска като неоснователен. Посочил е по твърдението на ищеца за неразумна продължителност на образуваното производство пред КЗЛД съобразно критериите, въз основа на които се преценява наличието или липсата на нарушение по чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, че такова основание за отговорност на държавата при бездействие на държавен орган или длъжностно лице при или по повод изпълнение на административна дейност не съществува. Посочил е също така, че в чл. 2б от ЗОДОВ е предвидена специална отговорност за дейност на органите на съдебната власт за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, при която държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. Приел е, че тази отговорност е специална, като се отнася само за органите на съдебната власт при осъществяване на тяхната правораздавателна дейност. Според съда, ищецът неправилно смесвал съставите на отговорността на държавата при или по повод изпълнение на административна дейност по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ с тази по чл. 2б от ЗОДОВ. В случая изложените от самия ищец факти сочат категорично на търсена отговорност по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. След това, първоинстанционният съд е посочил законните предпоставки, които следва да са налице, за да се уважи иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и с оглед разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от същия закон, както и че за ищецът е доказателствената тежест да ги установи по делото. Административният съд е анализирал понятието "действие" и неговата употреба в приложимата нормативна уредба, посочвайки липсата на легално определение на понятието "действие", респ. "бездействие". Съдът е приел, че под "действие" следва да се разбира всяко такова, извършено от държавен орган или длъжностно лице, което не е юридически акт, а тяхна физическа изява - не произволна, а в изпълнение или съответно неизпълнение на определена нормативна разпоредба. За да е налице "бездействие", то задължително следва да се установи дали държавен орган или длъжностно лице от администрацията е било длъжно да извърши дължими по закон действия. Задължението на органа, произтичащо пряко от закона, следва да съответства на прогласено от същия нормативен акт субективно право на гражданин или организация, като двата елемента съставляват регламентирано от този нормативен акт административно правоотношение. И на следващо място следвало да се установи дали органът е извършил или не е извършил това дължимо пряко от закона физическо действие. Според първоинстанционния съд, това са обстоятелствата, които трябва да се установят, за да се прецени, налице ли е "бездействие" от страна на съответния държавен орган – дължал ли е той определено фактическо действие, неопосредено от издаването на административен акт, съответстващо на определено субективно право на гражданин, и ако да, извършил ли е това действие или не. В заключение на този анализ, съдът е приел, че бездействие може да бъде налице само при задължение за изпълнение на определени фактически действия, пряко дължими от законова разпоредба и само неизпълнението на такова задължение следва да се разбира като незаконосъобразно бездействие съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Приел е, че незаконосъобразното действие (бездействие) по смисъла на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ не може да е юридическо (правно) действие, тъй като то съставлява винаги фактически, а не юридически акт. За конкретния случай, в който като незаконосъобразно бездействие на КЗЛД се сочи неизвършването в разумен срок на необходимите действия по разглеждане и произнасяне по подадената от ищеца на 30.07.2023 г. жалба, съдът е приел, че не е налице такова противоправно фактическо бездействие, тъй като твърдените от страна на ищеца бездействия не са фактически, а правни такива. По тази причина не подлежат на съдебен контрол по претендирания ред на чл. 204, ал. 4 от АПК, съответно не могат да бъдат основание за отговорност по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Първоинстанционният съд е посочил, чрез цитиране на съдебни решения по конкретни дела и съдебна практика на Върховния административен съд по този въпрос. Съдът е посочил, че ответникът е длъжен да се произнесе по подадената от ищеца жалба в предвидените за това срокове по АПК и ЗЗЛД, но ставало въпрос за правно, а не фактическо действие, тъй като се осъществява посредством издаването на индивидуален административен акт – решение по чл. 38, ал. 3 или ал. 4 от ЗЗЛД. Предхождащите това произнасяне волеизявления и действия по движението на производството, по събирането на доказателства и т.н., са част от фактическия състав по издаването на крайния индивидуален административен акт и също не могат да се приравнят на фактически действия. Те се извършват в рамките на административното производство по чл. 38 от ЗЗЛД, провеждано от КЗЛД по жалбата на ищеца и като част от това производство съставляват правни действия, които не подлежат на самостоятелен контрол за законосъобразност – арг. чл. 64 от АПК. След постановяване на административния акт от КЗЛД, съгласно чл. 38, ал. 8 от ЗЗЛД същият ще подлежи на съдебен контрол, в рамките на който ще се изследва и спазването на административнопроизводствените правила, включително на сроковете, когато те са императивни. Съдът е приел, че в случай, че в производството по иска по чл. 1 ЗОДОВ се преценява наличие на незаконосъобразни действия/бездействия на органа, ще се допусне предварително произнасяне по законосъобразност на бъдещ административен акт, което е недопустимо. Предвид тези съображения, съдът е приел, че не е налице първият елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ – незаконосъобразно бездействие на КЗЛД или на длъжностно лице от състава й, извършени при или по повод изпълнение на административната дейност на комисията. На следващо, съдът е преценил, че ищецът не е доказал твърдените от него неимуществени вреди, изразяващи се в морални болки и страдания, свързани с личността и професията му, която упражнява като адвокат, загуба на доверие в институциите и в държавността въобще. Посочил е, че въпреки допуснатите от съда доказателства, ползващи ищеца за доказване на твърдените от него вреди, същият не е ангажирал такива, съобразно възложената му доказателствена тежест. Съдът е приел, че при това положение не може да бъде установена и третата предпоставка от обсъждания фактическия състав - пряката причинно-следствена връзка между бездействието на органа и настъпилата вреда. По тези мотиви е преценил предявения от Т. иск срещу Комисията за защита на личните данни като неоснователен и недоказан и го е отхвърлил. Съобразно изхода на делото и на основание чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ, съдът е осъдил ищеца да заплати на ответната страна юрисконсултско възнаграждение, чиито размер е определил по правилата на чл. 37 от Закона за правната помощ във вр. с чл. 24, изр. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Преценил е, че следва да се определи възнаграждение в минималния размер от 100.00 лева, с оглед обема на защитата, осъществен от юрисконсулта на ответника. Касационната инстанция в настоящия съдебен състав преценява, че решението на първоинстанционния съд не страда от пороците, посочени в касационната жалба. Неоснователно е възражението на касатора, че съдията, постановил решението е следвало да се отведе, но не го е направил. Обстоятелството, сочено от ищеца като причина за отвода, не представлява основание за отвод. Ищецът е поискал отвод на съдията, заради заведено дело от майка му срещу Административен съд – Разград, по което той участва като неин пълномощник. Съдията, постановил обжалваното решение се е произнесъл по това искане, като мотивирано го е оставил без уважение. Образувано дело срещу АС-Разград не е измежду основанията за отвод на съдията, посочени в чл.22 ГПК. Всеки съдия преценява сам, дали би могъл да бъде пристрастен поради един или друг факт. В конкретния случай, съдията, постановил обжалваното решение е преценил, че соченото обстоятелство от ищеца, мотивирало го да иска отвода на съдията, не влияе на безпристрастността му. Тази субективна преценка освен, че е разумна и логична, не може да се контролира. Данните по делото и процесуалните действия на съда при разглеждането му и постановяване на решението не сочат и не разкриват нарушаване от страна на съда на принципа за безпристрастност. Не могат да се споделят оплакванията на касатора за липсата на конституиране от страна на съда на Прокуратурата на Република България като контролираща страна по делото. Разпоредбата на чл.10, ал.1 ЗОДОВ регламентира разглеждането на делата по този закон със задължителното участие на прокурор. В конкретното дело, с Определение № 574/24.07.24 г., съдържащ доклада на съда са конституирани и страните по делото, измежду които като контролираща страна – Окръжна прокуратура-Разград. Видно от съдебните протоколи е, че прокурор е участвал по делото, изразявал е становище по доказателствените искания на страните и по съществото на спора. Следователно изпълнено е задължението по чл.10, ал.1 ЗОДОВ при разглеждане на делото и при постановяване на решението по него. Не се споделя оплакването на касатора, че съдът не е уважил доказателствените му искания. Такива са направени с исковата молба, по която е образувано дело първоначално пред АС - В. Търново, Съдът е разпределил доказателствената тежест между страните още с определението за конституирането им като е обсъдил и доказателствените искания, формулирани от ищеца в исковата молба. Съдът е преценил същите като основателни в мотивите на определението. Очевидно е, че волята му за допускането на свидетелите не е намерила отражение в диспозитива на същото определение, но тази очевидна фактическа грешка в определението, не е препятствала възприемането на ясната воля на съда за допускане на поисканите от ищеца свидетели. Ищецът не се е явил на проведеното по делото съдебно заседание, респективно не е довел свидетелите, които е поискал да се допуснат при режим на довеждане. Съдът е отложил произнасянето си по исканата от ищеца експертиза, приемайки, че тя се иска за същите обстоятелства, за които са поискани и свидетелските показания, посочвайки, че ще се произнесе по това искане след изслушване на обясненията на страните и след преценка на спорните факти и нуждата от доказване. Действително, съдът не се е произнесъл по това допустимо доказателствено искане на ищеца, чрез което по делото се иска събиране на информация за относими обстоятелства към спора, в проведеното по делото съдебно заседание. Този пропуск на съда, в конкретния случай, не е съществено процесуално нарушение. Това е така, тъй като според настоящия съдебен състав, правилен и обоснован е изводът на съда за липсата на първата предпоставка от чл.1 ЗОДОВ, а именно твърдяното незаконосъобразно фактическо бездействие на ответника. Към мотивите на първоинстанционния съд, които се възприемат като съдържателни и правилни от касационната инстанция и се споделят напълно, следва да се добави и следното. Правото на справедлив съдебен процес, гарантирано от чл. 6 параграф първи ЕКПЧ, на което се позовава ищецът включва и гледането на делото в разумен срок. Това право, както се вижда от наименованието на разпоредбата касае съдебния процес. На касационната инстанция е известна практиката на ЕСПЧ (Решение от 24.03.2005 г на ЕСПЧ по дело Кюркчиян срещу България, по жалба № 44626/1998 г. и цитираната в т. 51 от това решение съдебна практика), че в определени хипотези, когато се преценява продължителността на съдебния процес от гледна точка на разумния срок, в случаите, когато съдебният процес се предхожда от административно производство, преценката за разумност на срока на производството включва и срокът на производството пред административния орган, но конкретният случай не е такъв. Единствено и само за продължителността на производството пред административния орган, член 6, параграф първи ЕКПЧ не намира приложение, според настоящия съдебен състав, на който не е известна и практика на ЕСПЧ, отнасяща се до подобна хипотеза. По тези съображения, обжалваното решение като правилно следва да се потвърди. Воден от горното и на осн. чл.221, ал.2 АПК, Върховният административен съд