Определение № 3597 от 20.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4370/2023 г.

Образувано по частна жалба на Н. Б. Н., подадена чрез пълномощника му адв.С. Н. от САК, против определение № 1907 от 29.06.2023 г. по ч.гр.д. № 2582/2023 г. по описа на ВКС, II г.о., с което е оставена без разглеждане частна касационна жалба на същия против въззивно определение № 4735 от 12.04.2023 г. по в. ч. гр. д. № 623/2023 г. на СГС. Твърди се, че обжалваното определение е неправилно, противоречи на т.6 от ТР №1/17.7.2001 г., тъй като в случая въззивният съд за първи път се е произнесъл по привременната мярка в делбата, и неговото определение така подлежи на обжалване пред ВКС. Моли определението да се отмени с произтичащите от това правни последици. Претендират се разноските в производството. Противната страна по частната жалба И. Я. К. чрез пълномощника си адв.М. Л. от САК, оспорва същата като неоснователна. Претендира разноски в производството. Като взе предвид данните по делото, настоящият състав на ВКС намира следното: Частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл.275, ал.1 ГПК, от страна в процеса и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Производството по гр.д. № 66305/2016 г. на СРС е по иск за делба във фазата по извършването ѝ, като от страна на съделителя Н. Н. е заявена претенция по сметки по чл. 31, ал.2 ЗС за заплащането му от И. К. на обезщетение за лишаване от ползване на делбените имоти, също така е заявено от Н. и искане за постановяване на привременна мярка по чл. 344, ал.2 ГПК, като бъде осъдена И. К. даму заплаща обезщетение за това, че той е лишен от ползването до приключване на делбата. С определение на СГС по ч.гр.д. № 6032/2022 г. е прието, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по искането на Н. по чл.344, ал.2 ГПК, в резултат на което от страна на Н. е подадена молба за допълване на съдебния акт по втората фаза на делбата по реда на чл.250 ГПК, с произнасяне по искането му по чл.344, ал.2 ГПК. Тази молба е оставена без уважение от първоинстанционния съд с решение по чл.250 ГПК от 01.12.2022 г. по съображения, че съдебният акт съдържа произнасяне и по това искане и отново в акта по чл.250 ГПК са посочени мотивите за неоснователност на искането по чл. 344, ал.2 ГПК. Софийски градски съд /СГС/, действащ като въззивна инстанция по частна жалба срещу решението по чл.250 ГПК (имащо характер на определение), с което е оставено без уважение искането за допълване, е приел, че произнасяне с решението по втората фаза на делбата по претенцията на Н. по чл.344, ал.2 ГПК липсва, налице предпоставките за произнасяне по реда на чл.250 ГПК, и разглеждайки искането по същество, го е намерил за неоснователно. Счел е, че не е доказано съделителят Н. да е възпрепятстван да ползва апартамента и гаража, и със своето определение № 4735/12.04.2023 г. по в.гр.д. № 632/2023 г. на СГС, е отменил обжалваното първоинстанционно решение (с характер на определение), с което е отказано допълването, и вместо това е постановил ново, с което е оставил претенцията на Н. по чл. 344, ал.2 ГПК без уважение. Подадената касационна частна жалба от Н. срещу въззивното определение по чл.250 ГПК е оставена без разглеждане с определението на състав на ВКС, което определение е предмет на обжалване по настоящето дело. Касационният състав на ВКС е приел, че обжалваното определение на въззивния съд не подлежи на касационно обжалване, тъй като същото не попада в нито една от хипотезите на чл. 274, ал.3 ГПК. Посочил е, че определението на съда по чл.344, ал.2 ГПК подлежи на двуинстанционно разглеждане, тъй като с него не се разрешава спор по същество, както е прието в цитираната в обжалваното определение задължителна съдебна практика - т. 6 на ТР № 1/17.07.2001 г. по т. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, което, макар и постановено при действието на чл.282, ал. 3 ГПК от 1952 г. (отм.), е приложимо и по споровете, които се разглеждат по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК поради идентичност на правната уредба, в който смисъл е трайната съдебна практика на ВКС, обективирана и с посочени актове на ВКС. Същото разрешение – че произнасянето на въззивния съд изчерпва процесуалиня път на защита- е счетено да е приложимо и в случай като настоящия, когато въззивният съд по реда на чл.250 ГПК отменя първоинстанционното определение и вместо него допълва решението. Настоящият състав на ВКС, в изпълнение на правомощията си по чл.274, ал.2, изр второ ГПК, намира за правилно обжалваното преграждащо определение на друг състав на ВКС. Разглеждането на искане по чл.344, ал.2 ГПК в делбено съдебно производство, е двуинстанционно, т.е. въззивното произнасяне по него е окончателно и касационен контрол е изключен, както е посочено и в обжалваното определение на ВКС и който извод настоящият касационен състав споделя изцяло като съобразен със закона- чл.344, ал.2 ГПК и чл.274, ал.3 ГПК и трайната съдебна практика по тяхното тълкуване и прилагане. По същите съображения не подлежи на касационно обжалване и допълнителното определение, постановено в производство по чл. 250 ГПК, с което претенцията по чл.344, ал.2 ГПК не е уважена, независимо от факта, че отхвърлянето на искането е постановено от въззивния съд по реда на чл.250 ГПК, защото се е развило двуинстанционно производство по чл.250 ГПК. В случая първоинстанционният съд е постановил определение по реда на чл.250 ГПК, което съгласно нормата на чл. 250, ал. 3 ГПК, подлежи на обжалване по реда, по който се атакува самото определение по чл.344, ал.2 ГПК, следователно изложеното по-горе за двуинстанционния характер на производството по чл.344, ал. 2 ГПК се отнася и за допълващия го съдебен акт. Обжалваното определение на въззивния съд е от този вид, което изключва касационния контрол, защото такъв не е предвиден от законодателя, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК. Ето защо касационната жалба срещу определението на въззивния съд по чл.250 ГПК следва да бъде оставена без разглеждане, и обжалваното определение следва да се потвърди. Предвид изхода на спора частният жалбоподател няма право на разноски. Насрещната страна има право на разноски съгласно чл.78, ал.3 ГПК. Тъй като е оказаната адвокатска защита на насрещната страна безплатно - в полза на друг юрист съгласно чл.38, ал.1, т.3 ЗАдв, както е уговорено с приложения към отговора на частната жалба договор за правна защита между страната и адвоката, то съгласно чл. 38, ал.2 ЗАдв възнаграждението следва да се присъди на адвокат Л., в размера по чл.7, ал.1, т.7 вр. с чл. 11 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно 400 лв. Предвид гореизложеното, настоящият друг състав на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение