Определение № 60252 от 10.09.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2157/2021 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото „Еф Ен Джи пропертис“ ООД срещу определение № 1236/12.05.2021 г., постановено по частно възз. гр. дело № 1145/2021 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 264511/09.03.2021 г. по гр. дело № 7299/2020 г. на Софийския градски съд (СГС), с което е прекратено пред този съд производството по делото и същото е изпратено по компетентност на Административния съд – София-град (АССГ). Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение. Основните оплаквания на жалбоподателя са, че САС не е изложил мотиви по възражението и доводите му за противоречие на разпоредбите на чл. 2в, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 7, ал. 2, изр. 2 от ЗОДОВ с принципа на правото на справедлив процес, установен с нормите на чл. 47, ал. 2 от ХОПЕС и чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС, както и че крайният резултат, постановен от въззивния съд, е неправилен, предвид обстоятелството, че в настоящия случай ответник по спора е Върховният административен съд (ВАС), при което се стигало до положението, че при разглеждането на делото по реда на АПК той ще бъде едновременно в две процесуални роли – ответник и решаващ съд. В изложението към частната касационна жалба, като общи основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) понятието „безпристрастност на съда“ изисква ли отдалеченост на съда от страните по спора и от съответните им интереси с оглед предмета на спора; 2) налице ли е безпристрастност у съда, когато той има интерес от изхода на спора; 3) налице ли е безпристрастност у съда, когато той е страна по спора, който разрешава; 4) налице ли е лишаване от ефективни правни средства за защита по смисъла на чл. 47 от ХОПЕС, ако по силата на национална разпоредба произнасянето по даден спор е възложено на орган, който не отговаря на изискванията за безпристрастност, произтичащи от същия чл. 47 от ХОПЕС; и 5) когато национална разпоредба предоставя компетентността по спорове на орган, който не отговаря на изискванията за безпристрастност, наложени от чл. 47 от ХОПЕС, всеки друг съдебен орган, сезиран с такъв спор, длъжен ли е да остави без приложение тази национална разпоредба, така че спорът да може да бъде разрешен от съд, който отговаря на въпросните изисквания и на който споровете в съответната област биха били подсъдни, ако посочената разпоредба не беше пречка за това. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение от 19.11.2019 г. по съединени дела С-585/18, С-624/18 и С625/18 на Съда на Европейския съюз (СЕС), и конкретно: първите три въпроса – в противоречие с § 122 от това решение на СЕС, четвъртият въпрос – в противоречие с § 165 и петият въпрос – в противоречие с § 166 от същото решение на СЕС. Жалбоподателят сочи и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като подържа, че обжалваното въззивно определение било очевидно неправилно, но без да излага каквито и да било съображения в тази насока. За да потвърди първоинстанционното определение на СГС, с което делото е изпратено по подсъдност на АССГ, въззивният съд е установил, че дружеството-жалбоподател е предявило срещу ВАС иск за обезщетение на имуществени вреди, нанесени от правораздавателната дейност на ответника вследствие съществено нарушение на правото на ЕС. САС е посочил, че с измененията на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 94/2019 г., е създадена новата разпоредба на чл. 2в, която урежда отношенията между гражданскоправни субекти (физически или юридически лица) и административните съдилища, включително ВАС, които са им нанесли вреди с правораздавателната си дейност, нарушавайки съществено правото на ЕС. Изтъкнал е, че нормата е специална и че е в синхрон с чл. 203 от АПК, която разпоредба също урежда тези отношения, както и че двата нормативни акта уреждат въпроса еднозначно, като предвиждат такъв вид спорове да се разглеждат от административните съдилища по реда на АПК. С оглед на това, САС е приел, че от подведомствеността на гражданските съдилища са изключени и се разглеждат по реда на АПК исковете за отговорността на държавата от нарушение на правото на ЕС от правораздавателната дейност на административните съдилища, предвид което е приел и че първоинстанционното определение е правилно. Въззивният съд е намерил за неоснователен довода на жалбоподателя за нарушаване на принципа на ефективно правосъдие. В тази връзка съдът е изтъкнал, че разпоредбите на чл. 47 от ХОПЕС и чл. 6 от ЕКПЧОС въвеждат принципа за правото на справедлив съдебен процес в разумен срок, като е посочил и че този принцип не изключва проверката за допустимост на исковата молба, включително – по отношение на компетентния съд, пред който да се развие справедливият съдебен процес. Приел е също, че преценката за допустимост не игнорира правото на ефективно правосъдие на всяко лице, както и че разглеждането на делото по административен ред не изключва ефективността на правосъдието и не води до нарушаване на правото на защита на жалбоподателя, което да противоречи на правото на Република България, респ. – на правото на ЕС. В заключение въззивният съд е посочил, че посочените по-горе промени в ЗОДОВ и АПК, обн. в ДВ, бр. 94/2019 г., не накърняват правата на гражданскоправните субекти, които търсят тяхната защита по съдебен ред, когато ги считат за нарушени. Настоящата касационна инстанция намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното въззивно определение, като съображенията за това са следните: Петте правни въпроса, формулирани от страна на жалбоподателя, изхождат единствено от застъпваната от него теза по делото, че ако искът му за обезщетение срещу ВАС бъде разгледан по реда на административното правораздаване – съгласно разпоредбите на чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ и чл. 203, ал. 3 от АПК, то би било накърнено правото му на справедлив процес, въведено като принцип с разпоредбите на чл. 47, ал. 2 от ХОПЕС и чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС, тъй като ответният ВАС би бил и решаващ съд по делото. Видно от мотивите към обжалваното въззивно определение, САС не е обсъдил в тях никой от тези пет правни въпроса, формулирани от страна на жалбоподателя, респ. – не е дал разрешение по тях, поради което те не са обуславящи правните му изводи за постановяването на обжалваното определение и, следователно – никой от тях не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, съгласно имащите задължителен характер указания и разяснения, дадени с т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Както вече беше посочено, самият жалбоподател навежда оплакване в частната си касационна жалба, че въззивният съд не е изложил мотиви по възражението и доводите му за противоречие на разпоредбите на чл. 2в, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 7, ал. 2, изр. 2 от ЗОДОВ с принципа на правото на справедлив процес, установен с нормите на чл. 47, ал. 2 от ХОПЕС и чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС. Правен въпрос по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК във връзка с това оплакване за допуснато процесуално нарушение от апелативния съд и за необоснованост на въззивното определение, обаче не е формулиран от страна на жалбоподателя. Формулираните от него пет правни въпроса, както и тезата му, на която те са основани – че правото му на справедлив процес би било накърнено поради съчетаването на процесуалните качества на ответник и на решаващ съд в лицето на ВАС, са неотносими и към крайния резултат, постановен от въззивния съд – изпращането на делото за разглеждане от АССГ по реда на АПК, при което положение ответният ВАС би разгледал делото, само ако бъде подадена жалба срещу крайния съдебен акт на АССГ (решение или определение), приключващ производството пред него, която процесуална възможност към настоящия момент е само хипотетична. Независимо от горното, настоящият съдебен състав намира, че както приетото в мотивите към обжалваното въззивно определение, така и крайният резултат, постановен с него – при точно приложение на разпоредбите на чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ и чл. 203, ал. 3 от АПК, не са в противоречие с цитираните от жалбоподателя §§ 122, 165 и 166 от решение от 19.11.2019 г. по съединени дела С-585/18, С-624/18 и С625/18 на СЕС. В § 122 е изтъкнато трайно установеното в практиката на СЕС разбиране, че понятието „безпристрастност на съда“ визира еднаквата му отдалеченост от страните по спора и от съответните им интереси с оглед предмета на спора, както и че този аспект изисква запазването на обективност и липсата на всякакъв интерес от изхода на спора извън строгото прилагане на правната норма. В § 165 от решението е прието, че национална разпоредба, съгласно която произнасянето по даден спор, в който правният субект изтъква, че са нарушени негови права, произтичащи от норми на правото на Съюза, е от изключителната компетентност на определен орган, който не отговаря на изискванията за независимост и безпристрастност, произтичащи от член 47 от Хартата, би лишила заинтересованото лице от всякакви ефективни правни средства за защита по смисъла на този член и на член 9, параграф 1 от Директива 2000/78 и би била в разрез с основното съдържание на правото на ефективни правни средства за защита, закрепено в член 47 от Хартата. В § 166 от решението на СЕС е прието, че когато е видно, че дадена национална разпоредба предоставя компетентността по спорове като разглежданите в главните производства на орган, който не отговаря на изискванията за независимост или безпристрастност, наложени от правото на Съюза, и в частност от член 47 от Хартата, всеки друг съдебен орган, сезиран с такъв спор, е длъжен – за да гарантира ефективна съдебна защита по смисъла на посочения член 47 и в съответствие с принципа на лоялно сътрудничество, закрепен в член 4, параграф 3 ДЕС – да остави без приложение тази национална разпоредба, така че спорът да може да бъде разрешен от съд, който отговаря на въпросните изисквания и на който споровете в съответната област биха били подсъдни, ако посочената разпоредба не беше пречка за това, а именно, по общо правило, съдът, на който спорът е бил подсъден съгласно действалото законодателство отпреди законодателното изменение, с което компетентността е предоставена на органа, който не отговаря на упоменатите изисквания. Между така приетото в решението на СЕС, на което се позовава жалбоподателят, и обжалваното въззивно определение, с което – в съответствие с разпоредбите на чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ и чл. 203, ал. 3 от АПК, делото е изпратено за разглеждане от АССГ, не е налице каквото и да било противоречие, тъй като и самият жалбоподател не изразява каквото и да било съмнение относно безпристрастността на АССГ, нито поддържа, че разглеждането на делото от последния би накърнило по някакъв начин правото му на справедлив и ефективен процес. Дори и да се приеме, че предвид бланкетно наведеното от страна на жалбоподателя основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – „очевидна неправилност“ на обжалваното въззивно определение, настоящата инстанция следва да вземе становище и относно, единствено хипотетичната към настоящия момент, процесуална възможност исковото производство да бъде разгледано от ответния ВАС в качеството му на касационна инстанция по реда на гл. ХII от АПК, съдът намира следното: Израз на установения с чл. 47, ал. 2 от ХОПЕС и чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС принцип за справедливо и ефективно правораздаване, осъществявано от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон, е и законодателното разрешение в новата (също обн. в ДВ, бр. 94/2019 г.) алинея 2 на чл. 7 от ЗОДОВ, съгласно която, когато искът е предявен пред съд, който е и ответник по иска (в качеството си на процесуален субституент на държавата), този съд изпраща делото на най-близкия родово компетентен (като първа инстанция), съответно – административен, районен или окръжен съд; делата се разглеждат като последна (касационна) инстанция от съответния Върховен касационен съд или Върховен административен съд. Това законодателно разрешение, препятстващо съвместяването на качествата на ответник (като процесуален субституент на държавата, която всъщност е страната по спорното материално правоотношение за репарацията на вредите) и на решаващ правораздавателен орган, именно съобразявайки трайно установената практика на СЕС по приложението на чл. 47 от ХОПЕС (респ. – и на чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС), се отнася само за първоинстанционния съд (в този смисъл е и определение № 145/09.04.2021 г. по частно гр. дело № 568/2021 г. на III-то гр. отд. на ВКС), но не и за последната (касационната) инстанция по делото. В същия смисъл е и приетото в решение № 14/15.02.2021 г. по гр. дело № 5165/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, а именно: „Положението на ВКС, като висшата националната юрисдикция, която се произнася като последна инстанция по отнесения до нея правен спор, не изключва възможността иск за отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз, да бъде предявен срещу него като процесуален субституент на държавата, когато се претендира нарушението на правото на Европейския съюз да произтича от практиката на този съд. Не съставлява пречка за това и обстоятелството, че ако въззивното решение по иска за обезщетение подлежи на касационно обжалване и то бъде допуснато, от ВКС ще бъде разгледан и искът за обезщетение, тъй като двете дела имат различни страни и различен предмет. Единствената правна последица от това, че първото дело е разгледано от съдии от състава на ВКС е, че второто дело не може да бъде разпределено за разглеждане от същите съдии, а ако са налице други основания за отвод на съдиите, на които делото е разпределено, те са длъжни служебно да се отведат от неговото разглеждане.“. Това разрешение е напълно относимо съответно и към процесуалноправното положение на ВАС в административното правораздаване, като то изцяло се възприема и от настоящия състав на ВКС, тъй като е в пълно съответствие с трайно установената практика на СЕС по приложението на чл. 47 от ХОПЕС (респ. – и на чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС), израз на която е и изтъкнатото в § 123 от посоченото от дружеството-жалбоподател решение от 19.11.2019 г. по съединени дела С-585/18, С-624/18 и С625/18 на СЕС, а именно: „Тези гаранции за независимост и безпристрастност изискват наличието на правила – по-конкретно за състава на органа, за назначаването, срока на упражняване на функциите, както и основанията за самоотвод, отвод и освобождаване от длъжност на членовете му – които позволяват да се отстрани всяко оправдано съмнение у правните субекти в неподатливостта на този орган на влиянието на външни фактори и в неутралността му по отношение на противопоставящите се интереси … (следва посочване на практика на СЕС)“. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 2 и ал. 2, пр. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК; не са налице и основания по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение