Определение № 60283 от 19.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4087/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от адв. С. С., пълномощник на М. Г. Д., против определение № 260118/09.09.2020 г. по в. гр. д. № 807/2020 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е изменено постановеното по същото дело решение № 768/27.07.2020 г. в частта за разноските и М. Г. Д. е осъдена да заплати на адвокат Т. П. П. още сумата 795,42 лева – адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА за въззивната инстанция. В частната жалба се съдържат доводи за неправилност и необоснованост на атакуваното определение. Твърди се, че констатацията на въззивния съд, че процесуалния представител на Г. Т. С. е изготвил въззивна жалба е неправилна, тъй като последната не е подавала въззивна жалба против първоинстанционното решение, което е било в нейна полза, а също и, че при определяне на възнаграждението на адвоката по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА съдът не е съобразил актуалната редакция на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по жалбата Г. Т. С., подаден чрез адв. Т. П., в който поддържа, че атакуваното определение е правилно и законосъобразно. Върховния касационен съд, състав на III гражданско отделение, след преценка на данните по делото и доводите в частната жалба, намира следното: Частната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима, но разгледана по същество, същата е неоснователна. Представено е изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 и/или ал. 2 ГПК, което е неотносимо, тъй като обжалването е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. С обжалваното определение искането за изменение на въззивното решение в частта за разноските е уважено по съображения, че процесуалния представител на въззиваемата Г. Т. С. освен изготвяне на въззивната жалба е осъществил процесуално представителство чрез явяване в съдебно заседание, поради което възражението за определяне на възнаграждението по реда на чл. 9, ал. 1, вр. с чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е основателно и следва да му се присъди общия претендиран размер от 1095,42 лева или още сумата от 795,42 лева. Определението е правилно като краен резултат. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. при оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът го определя в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В случая адвокатското възнаграждение се определя на основание чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата с оглед материалния интерес, а именно – 18 847,37 лева (1/4 от данъчната оценка на целия имот съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК) и е в размер на сумата от 1095,42 лева, а не по чл. 9, ал. 1 от Наредбата, тъй като адв. П. освен подаване на отговор на въззивната жалба е осъществил процесуално представителство в проведеното по делото открито съдебно заседание. Определеният размер е съобразен с минимума по действащата към момента на подаване на отговора на въззивната жалба - 18.03.2020 г. редакция Наредбата и оплакването на жалбоподателя в този смисъл се явява неоснователно. Предвид изложеното определението следва да се потвърди. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение