Определение № 452 от 17.01.2025 г. на ВАС по адм. д. № 199/2025 г.

Производството е по чл. 229, ал. 1, т. 2 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба от В. В. Ш. от гр. Угърчин, обл. Ловеч, срещу Определение № 1778 от 30.09.2024 г. на Административен съд - Ловеч по административно дело № 340/2024 г. С обжалваното определение съдът отхвърля искането на жалбоподателя за спиране на предварителното изпълнение на Заповед № 24-0285-000072 от 05.06.2024 г. на началник група към Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи – Плевен, в Районно управление – Кнежа, с която спрямо В. Ш. е приложена принудителна административна мярка (ПАМ) по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) – прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство (ППС) - лек автомобил марка „Опел“, модел „Корса“ с рег. № [номер] за срок от 6 месеца. Частният жалбоподател счита обжалваното определение за неправилно. Обосновава, че оспорената заповед е нищожна, тъй като е издадена от некомпетентен орган, не е мотивирана, а регистрационните табели на автомобила са иззети, без за това да е издаден надлежен акт, още преди издаването на заповедта. Счита, че обоснованата нищожност на оспорения акт е достатъчна, за да доведе до незаконосъобразност и недоказаност на необходимостта от предварително изпълнение на ПАМ. Иска да се отмени обжалваното определение и да постанови друго, с което да се спре допуснатото предварително изпълнение на мярката. Иска и присъждане на направените в производството разноски. Частният жалбоподател се представлява от адв. Г. Груев от Адвокатска колегия Благоевград. Ответникът по частната жалба - началник група към Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи – Плевен, в Районно управление – Кнежа, не взема становище. Върховният административен съд счита частната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното определение първоинстанционният съд приема за установено от фактическа страна, че: На 05.06.2024 г. младши автоконтрольор в РУ-Кнежа при ОДМВР-Плевен съставя срещу М. К. акт за установяване на административно нарушение за извършено на същата дата нарушение на чл. 150 ЗДвП – водачът на пътното превозно средство не е правоспособен. На 05.06.2024 г. със Заповед № 24-0285-000072 началникът група към Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи – Плевен, в Районно управление – Кнежа прилага спрямо В. В. Ш. от гр. Угърчин, обл. Ловеч, собственик на автомобила, принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а, б. „а“ ЗДвП – прекратяване на регистрацията на ППС - лек автомобил марка „Опел“, модел „Корса“ с рег. № [номер] за срок от 6 месеца. На 01.07.2024 г. В. В. Ш. от гр. Угърчин, обл. Ловеч оспорва Заповед № 24-0284-000072 пред Административен съд - Ловеч. По жалбата е образувано административно дело № 340/2024 г. На 25.09.2024 г. е проведено открито съдебно заседание по делото, в хода на което процесуалният представител на жалбоподателя прави искане по чл. 166 АПК за спиране на допуснато предварително изпълнение на оспорената заповед без да сочи конкретни вреди от изпълнението. Съдът дава изрични указания, че спиране на предварително изпълнение може да се иска само въз основа на нови обстоятелства и осигурява възможност за посочването и доказването на такива. Процесуалният представител на жалбоподателя изрично заявява, че няма нови обстоятелства и няма да сочи доказателства за такива. Въз основа на така установените по делото факти първоинстанционният съд приема от правна страна, че оспорената Заповед № 24-0285-000072 на началник група към ОДМВР– Плевен, в Районно управление – Кнежа с оглед на чл. 172, ал. 6 ЗДвП подлежи на предварително изпълнение по силата на закона. Когато по силата на закона се предвижда предварително изпълнение на административен акт се презумира наличието на една, повече или на всички предпоставки на чл. 60, ал. 1 АПК. Предпоставка за спиране от съда на изпълнението на цитираната заповед е наличието на противопоставим друг интерес, който по степен на важност е от категорията на изброените в цитираната разпоредба. Жалбоподателят, на когото е доказателствената тежест, не обосновава искането си с конкретни факти и обстоятелства, не сочи нито нови обстоятелства, нито доказателства, които да подкрепят искането му, поради което съдът намира, че искателят не е обосновавал интерес, който да е непротивопоставим на обществения интерес – безопасност на движението за всички участници в него и отхвърля искането. Определението е валидно, допустимо и правилно. Изпълнението на невлязъл в сила индивидуален административен акт, чието предварително изпълнение е допуснато по силата на закон, какъвто е настоящия случая предвид разпоредбата на чл. 172, ал. 6 ЗДвП, обичайно има сериозно въздействие в правната сфера на адресатите на акта, който предварително следва да понесат задълженията или ограниченията, които се налагат с още невлязлия в сила индивидуален административен акт. Така предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт имплицитно съдържа в себе си и възможността изпълнението да причини вреди на адресата, ако впоследствие актът бъде отменен. В определени случаи, законодателят е разпоредил изрично в правна норма, че обжалването няма суспензивен ефект, освен ако съдът разпореди друго Предпоставката, при която съдът може да спре допуснатото по закон предварително изпълнение – какъвто е настоящият случай с оглед на разпоредбата на чл. 172, ал. 6 ЗДвП, е възможността предварителното изпълнение да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда. Доказателствената тежест за тази факти и обстоятелства и въздействието им върху правната сфера на адресата на акта е на искателя. Тъй като става въпрос за изключение от принцип тълкуването на законовите предпоставки е само stricto sensu. Частният жалбоподател не сочи конкретни значителни и трудно поправими вреди, които ще понесе от предварително изпълнение на оспорената заповед. Безспорно е, че прекратяването на регистрацията на превозно средство за един не малък период от време представлява затруднение за неговия собственик, т.е. налице е факт, който ще има неблагоприятни последици за жалбоподателя. Но тези последици настъпват не от факти и обстоятелства, осъществени след издаването на акта, а в резултат на самото допуснато предварително изпълнение. С оглед на това сам по себе си фактът на невъзможността за превозно средство да бъде ползвано в ежедневната дейност не е релевантен за преценката на значителните или трудно поправими вреди. Жалбоподателят въобще не е посочил вреди и не е представил доказателства за такива, които биха настъпили от предварителното изпълнение. С оглед липсата на конкретни твърдения и доказателства за тях съдът е бил лишен от възможността да направи преценка относно значимостта на вредите. Такива твърдения и доказателства не са представени и пред настоящата инстанция. С частната жалба е потвърдено отново искането за спиране на предварителното изпълнение на заповедта като за това се изтъкват единствено доводи относно нищожността на самата оспорената заповед и незаконосъобразност на процедурата по издаването й. Последните обаче са аргументи по съществото на спора и не могат да заменят липсата нито на посочени вреди, нито на нови обстоятелства, нито на доказателства за тях. Други конкретни нови факти и обстоятелства частният жалбоподател не сочи, поради което искането му за спиране на допуснатото предварително изпълнение на административния акт, правилно е преценено от първоинстанционния съд като необосновано и недоказано, и съответно отхвърлено. С оглед на горното, доводите на частния жалбоподател за неправилност на обжалваното определение са неоснователни. Определението е правилно, съответно е на закона и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 235 АПК Върховният административен съд