Определение № 154 от 28.04.2020 г. на ВКС по т. д. № 384/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 и ал. 3 ГПК, образувано по частна жалба на Й. В. С. против определение № 529 от 06.12.2019 г. по ч. т. дело № 774/2019 г. на Пловдивски апелативен съд. Частната жалба против определението на Пловдивски апелативен съд в частта, с която е обезсилено определение № 142 от 06.02.2019 г. по т. дело № 275/2013 г. на Окръжен съд Кърджали и е постановено молбата на Й. С. да бъде докладвана на съдията докладчик по т. дело 683/2017 г. на Пловдивски апелативен съд се разглежда по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, в останалата част, с която е разгледано искане за връщане на внесена за обжалване през ПАС държавна такса в размер на 15лв., производството е по чл.274, ал.2 ГПК. С определението, предмет на обжалване, състав на Пловдивски апелативен съд, сезиран с частна жалба против определение № 142 по т. дело № 275/2013 г., с което състав на Окръжен съд – Кърджали е оставил без уважение подадената от С. молба с искане да бъде върната внесената от нея на основание разпореждане № 732/2017 г. на Окръжен съд – Кърджали, държавна такса в размер на 125 лв. е извършил преценка, че първостепенния съд се е произнесъл по тази молба, без да е компетентен, тъй като държавната такса е внесена по сметка на Пловдивски апелативен съд, а разпореждането е във връзка с администриране на въззивна жалба. Преценено е, че компетентен да разгледа това искане е единствено Пловдивски апелативен съд, по чиято сметка се намира сумата, още повече че по делото, по което същата е внесена има вече постановено въззивно решение. Така съдът е обезсилил постановеното определение от долустоящия съд и е изпратил молбата на С. на компетентния съд, който следва да се произнесе по нея. С изложението за допускане на касационно обжалване в тази част, частният касатор С. е цитирала няколко решения и определения, без да обоснове изрична връзка с постановеното определение. Изложила е и своето разбиране относно това, че следвало да се прогласи нищожност и недопустимост на определение на ВКС, което не е предмет на настоящето разглеждане, както и е развила разбирането си относно за дължимостта на държавна такса в производство по несъстоятелност. Страната не обосновава основание за допускане на определението в обсъжданата част до касационно обжалване. Същата не е формулирала правен въпрос, който съставлява общо основание и съответно задължителен елемент от преценката за допускане на акта до касационно обжалване. Само липсата му е достатъчна такова да не бъде допуснато. Извън това, цитираните съдебни актове са ирелевантни към разглеждания случай въобще, тъй като не касаят изложените по- горе решаващи изводи на състава, нито са относими към преценката на въззивния съд, затова че администриращият съд е некомпетентен да разпореди връщане на държавна такса, внесена по сметка на съда, упражняващ инстанционен контрол. В тази връзка несвързаните с този извод оплаквания са неотносими към допускане на определението до касационно обжалване. Липсва такава относимост и по отношение оплакванията, свързани с неправилност на приетото в различни от обжалваното определение съдебни актове, които подлежат на самостоятелен инстанционен контрол и не биха могли да бъдат обсъждани в настоящето производство, а още по –малко могат да обосноват основания за допускане на касационен контрол. С оглед изложеното определението в тази му част не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. По отношение на жалбата в останалата част, свързана с искане на настоящия жалбоподател за връщане на внесената от него държавна такса за частното обжалване пред Пловдивски апелативен съд, определението е постановено за първи път от последния, поради което следва да се приеме, че производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. В тази част, с обжалвания съдебен акт, въззивният съд се е произнесъл по искане за връщане на внесената държавна такса в размер на 15 лв. във връзка с подаване на частната жалба от ПАС, разгледана по-горе. Определението в обсъжданата част е правилно. Законосъобразно въззивният състав е преценил, по направеното искане по чл. 4б от Закона за държавните такси, че се връщат само недължимо платени такси, а такива са в хипотеза на образувано исково или охранително производство, тези, заплатени, въпреки че ищецът е бил освободен от тях, както и надвзети такива. В разглеждания случай се касае за подаване на частна жалба, срещу отказ на първостепенния съд да бъде възстановена държавна такса. В тази хипотеза е приложим чл. 19 от Тарифата за държавни такси, а подаването на частната жалба е независимо от основното производство, въпреки че то е производство по несъстоятелност – арг. чл.621 ТЗ, бланкетиращ към общите правила на ГПК, установяващи дължимост на такса при упражняване на инстанционен контрол, след като не е установено изключение от такава дължимост. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение