Определение № 3794 от 29.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4914/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.2, изр. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 11721 от 27.09.2023 г., подадена от Д. Н. Н. от [населено място] против определение № 2105 от 12.07.2023 г. по гр. дело № 2811/2023 г. на ВКС, второ гражданско отделение, с което е оставена без разглеждане подадената от нея молба за отмяна на определение № 60185/30.11.2021 г. по гр. д. № 4736/2021 г. на ВКС, I г.о., определение № 200/10.05.2022 г. по гр. д. № 4736/2021 г. на ВКС, I г.о., определение № 50222/13.10.2022 г. по ч. гр. д. № 3397/2022 г. на ВКС, II г.о. и на решение № 260181/18.05.2021 г. по гр. д. № 573/2020 г. на Окръжен съд – Пазарджик. В частната жалба се развити съображения, че обжалваното определение е нищожно. Изложени са съображения, че трите определения, чиято отмяна е поискана, са нищожни, но ако същите не бъдат отменени, се иска отмяна на въззивното решение, което не било влязло в сила, защото това не може да стане с постановяване на определение по чл. 288 ГПК. Оспорват се изводите на съда, че молбата е нередовна и недопустима. Ответникът по частната жалба П. К. Б., чрез адв. Г. М., е депозирал отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. Поддържа, че частната жалба е неоснователна и необоснована и моли за оставянето й без уважение. Върховният касационен съд, тричленен състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Частната жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима, съгласно чл. 274, ал.2, изр. посл., вр. ал.1, т.2 ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Предмет на настоящото обжалване е определение № 2105 от 12.07.2023 г. по гр. дело № 2811/2023 г. на ВКС, ІІ г.о. С него е оставена без разглеждане молбата на Д. Н. Н., за отмяна на определение № 60185/30.11.2021 г. по гр. д. № 4736/2021 г. на I г. о., ВКС, постановено по чл. 282 ГПК, с което е оставена без уважение молба за спиране изпълнението на въззивно решение № 260181/18.05.2021 г. по гр. д. № 573/2020 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик; определение № 200/10.05.2022 г., по гр. д. № 4736/2021 г. на I г. о., ВКС, постановено по чл. 288 ГПК, с което не е допуснато до касационно обжалване същото въззивно решение; определение № 50222/13.10.2022 г. по ч. гр. д. № 3397/2022 г. на II г. о., ВКС, постановено по чл. 274, ал.2 ГПК, с което е потвърдено определение № 260033 от 03.06.2022 г. по гр. д. № 573/2020 г. на Окръжен съд – Пазарджик по чл. 248 ГПК, с което е оставена без уважение молбата на Д. Н. за изменение на постановеното въззивно решение в частта на разноските, както и поддържаното при условие на евентуалност искане за отмяна на въззивно решение № 260181/18.05.2021 г. по гр. д. № 573/2020 г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което е отменено решение № 112/17.07.2019 г. по гр. д. № 1025/2018 г. по описа на Районен съд – Панагюрище и вместо това е постановено изнасяне на публична продан на основание чл. 348 ГПК на масивна двуетажна жилищна сграда с площ 95 кв. м. на стойност 106 588,00 лв. и зъболекарски кабинет на стойност 21 698,00 лв., разположени в сграда със смесено предназначение с идентификатор ***, по кадастралната карта на [населено място], с адрес [населено място], [улица], съсобствена при равни права между Д. Н. и П. Б.. За да постанови обжалваното определение, Върховният касационен съд е приел, че подадената от Д. Н. Н. молба за отмяна е процесуално недопустима поради следното: Определение, с което е оставена без разглеждане молба за спиране изпълнението на въззивното решение, определението, с което е потвърдено въззивно определение, постановено по реда на чл. 248 ГПК, и определение, постановено в производство по чл. 288 ГПК, са определения, с които не се разрешава правен спор по същество, не са сред актовете, подлежащи на контрол в извънинстанционното производство по отмяна по чл. 303 и сл. ГПК. Прието е, че молбата за отмяна е недопустима и в частта, с която се иска отмяна на влязлото в сила въззивно решение, като съдът се е позовал на задължителна съдебна практика - т. 10 на ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г., ОСГТК, ВКС, съгласно която молба за отмяна, която не съдържа конкретни и надлежни твърдения за наличие на някое от основанията по смисъла на чл. 303, ал. 1 и чл. 304, ал. 1 ГПК, е недопустима и следва да бъде оставена от ВКС без разглеждане. Тя не отговаря на изискването за редовност, когато молителят е релевирал доводи, които съставляват касационни оплаквания за допуснати от съответния съд процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон, които не са обхванати от хипотезите на чл. 303, ал. 1 ГПК. В конкретния случай, Върховният касационен съд е приел, че посочените от молителката бланкетни твърдения за наличие на основанията по чл. 303, ал. 1, т. 2 и т. 7 ГПК не покриват фактическия състав на тези основания и на нито едно от останалите основания за отмяна в чл. 303, ал. 1 ГПК. Този извод е изведен и от посочването твърдение в самата молба, че за да е налице основанието по чл.303, ал.1, т.2 ГПК не е необходимо престъпното действие да бъде установено по надлежен ред. Съдът е посочил, че за хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК не е достатъчно да се твърди, че е извършено престъпление, обосноваващо отмяна на това основание, нито е достатъчно да е започнало наказателно преследване за него, а е необходимо престъплението да е установено по надлежния ред. Тричленният състав на ВКС е приел, че и основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК също не е мотивирано, защото не се твърди наличие на окончателно решение на Европейския съд по правата на човека, установяващо нарушение на КЗПЧОС или на протоколите към нея, поради което отмяната да се налага, за да може при новото разглеждане на делото да се отстранят последиците от нарушението. Съдът е констатирал, че в молбата за отмяна са релевирани само оплаквания за неправилност на въззивното решение, които биха могли да се разглеждат само в производство за проверка на правилността на акта по реда на инстанционния контрол, но не и в извънинстанционното производство по отмяна по чл. 303 и сл. ГПК. Съдът се е мотивирал, че производството за отмяна на влезли в сила съдебни актове е средство за защита срещу неправилни решения, но само въз основа на основанията, изчерпателно изброени в чл. 303 ГПК и чл. 304 ГПК, което обуславя приложимостта му само към определена категория съдебни актове - решения, с които правният спор е разрешен по същество със сила на пресъдено нещо, т.е. които са задължителни за страните, техните правоприемници и наследници и по които спорните въпроси не могат да бъдат пререшавани, както и определения, приравнени по правни последици на влезлите в сила решения, за които законът не предвижда защита по друг ред /ППВС № 2/29.IX.1977 г. по гр. д. № 1/77 г. С тези аргументи молбата е оставена без разглеждане като процесуално недопустима. Определението е правилно. В съответствие с изискванията на закона и задължителните разяснения е извода, че подадената от Д. Н. Н. молба за отмяна, в частта и по отношение на определение, с което е оставена без разглеждане молба за спиране изпълнението на въззивното решение, определение, с което е потвърдено въззивно определение, постановено по реда на чл. 248 ГПК, и определение, постановено в производство по чл. 288 ГПК е процесуално недопустима. С тези определения не се разрешава правен спор по същество, поради което не са сред актовете, подлежащи на контрол в извънинстанционното производство по отмяна по чл. 303 и сл. ГПК. Съгласно т. 6 от Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, не подлежат на отмяна по реда на глава XXIV ГПК определенията, преграждащи по-нататъшното развитие на делото, с изключение на определението за прекратяване на делото поради отказ от иск. Цитираните три определения не се ползват със сила на пресъдено нещо. Определението, с което се оставя без разглеждане молба за спиране на изпълнението на въззивното решение не разглежда спора по същество, а само преценява дали са налице предпоставките на чл. 282 ГПК. Определението, с което се потвърждава определение по чл. 248 ГПК има за предмет само спора за разноските. Той е обусловен от основния спор и зависи от него, поради което не се ползва самостоятелно със сила на пресъдено нещо. С определението по чл. 288 от ГПК съдът се произнася по въпроса налице ли са основанията за допускане до касационен контрол на въззивното решение, като изхожда от това дали в изложението по чл. 284, ал.1 т.4 от ГПК са обосновани основанията по чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК. При разглеждане на този въпрос, съдът не разрешава спора между страните, т.е. това определение не е правораздавателен акт. При не допускане до касация, първоинстанционното решение влиза в сила, съгласно чл. 296, т.3 от ГПК, но определението по чл. 288 ГПК не формира сила на пресъдено нещо и не съставлява правораздавателен акт. С такава сила между страните се ползва въззивния съдебен акт, който не е допуснат до касационен контрол. Следователно, след като с определенията, чиято отмяна се иска, не е разрешен правен спор по същество със сила на пресъдено нещо, молбата за отмяната им на което и да е основание по чл. 303, ал.1 ГПК е недопустима, поради което обжалваното определение в тази част е правилно. Относно искането за отмяна на въззивното решение, изводите на състава на второ гр.о. на ВКС също са правилни. Молбата за отмяна не съдържа надлежни и обосновани твърдения за наличие на предпоставките на някое от отменителните основания по чл. 303 ГПК. Твърди се, че актовете, чиято отмяна се иска, включително посочените по-горе три определения и въззивното решение са нищожни съдебни актове. Подобно основание не фигурира между изчерпателно изброените в чл. 303, ал.1 и чл. 304 ГПК. Процесуалният закон урежда други способи за установяване нищожност на съдебно решение, но извънредния способ за отмяна не е между тях. Частната жалбоподателка се е позовала на основанията по чл. 303, ал. 1, т. 2 и т. 7 ГПК, но от твърденията й се налага извод за недопустимост на молбата в тази част. Твърди, че не е необходимо престъпното действие да бъде установено по надлежен ред, но това твърдение противоречи с установеното в чл. 31, ал.3 от Конституцията на Република България и НПК и чл. 124, ал.5 ГПК. При подобно твърдение и липса на изложение за влязла в сила присъда или решение в исково производство по чл. 124, ал.5 ГПК, молбата в тази част се явява недопустима. Правилно е прието, че и основанието за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК също не е мотивирано. Не се твърди наличие на окончателно решение на Европейския съд по правата на човека, установяващо нарушение на КЗПЧОС или на протоколите към нея при разглеждане на спора и постановяване на въззивното решение, поради които новото разглеждане на делото да е необходимо, за да се отстранят последиците от нарушението. В случая в молбата за отмяна са релевирани само оплаквания за неправилност на въззивното решение, които биха били релевантни в производство за проверка на правилността на акта по реда на инстанционния контрол, но не и в извънинстанционното производство по отмяна по чл. 303 и сл. ГПК. Основанията за отмяна на влязло в сила решение по този ред са изчерпателно изброени и само при обосновано твърдение за наличие на предпоставките на някое от тях и наличие на останалите предпоставки за допустимост може да се развие това производство. В частната жалба са развити доводи срещу правната уредба на производството по допускане до касационно обжалване на въззивните решения, акта, с който се произнася съда, това, че осъдителните въззивни решения подлежат на изпълнение преди да са влезли в сила, които съдът не коментира, тъй като са действащо право. Не кореспондира на закона – чл. 296, т.3 ГПК твърдението, че въззивните решения не влизат в сила след не допускането им до касация в производство по чл. 288 ГПК. След постановяване на определение за не допускане до касационно обжалване влиза в сила въззовното решение и то се ползва със сила на пресъдено нещо, респективно по отношение на него може да се иска отмяна, но само на някое от основанията по чл. 303, ал.1 или чл. 304 ГПК, които са обосновани в молбата за отмяна при спазване на сроковете по чл. 305, ал.1 ГПК. По изложените съображения, частната жалба се явява неоснователна, а обжалваното определение, като съобразено със закона и задължителната съдебна практика следва да се потвърди. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение