Определение № 270 от 18.05.2026 г. на ВКС по н. д. № 445/2026 г.

Производството е по чл. 44, ал.1 НПК. Образувано е по спор за подсъдност между Окръжен – Бургас и Софийски градски съд по повод н.ч.д. № 3120/2026 г. по описа на последния съд. Върховният касационен съд, след запознаване с материалите по делото, установи следното: Пред Окръжен съд - Бургас по реда на чл. 32, ал. 1 от Закона за признаване, изпълнение и изпращане на актове за конфискация или отнемане и решения за налагане на финансови санкции (ЗПИИАКОРНФС) въз основа на удостоверение, издадено в Кралство Нидерландия по решение за налагане на финансова санкция (глоба) от 180 евро на българския гражданин Г. О. Г., е било образувано ч.н.д. № 568/2026 г. В удостоверението по чл. 4 от Рамково решение №2005/214/ПВР от 24 февруари 2005 г. на Съвета относно прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови санкции е посочено, че обичайното местопребиваване на лицето е в [населено място], к-с „С.“, [жилищен адрес] №1 С разпореждане от 27.04.2026 г. съдията докладчик е изискал справка от Национална база данни „Население“, касаеща засегнатото лице. Справката е показала, че постоянният адрес на последния е [населено място], секция 128, [улица] /считано от 09.12.2024г./, а по отношение на настоящия адрес е отбелязано „Дерегистрация от единствен адрес“.В допълнението към справката е отразено, че на българския гражданин Г. е заличен постоянния адрес, като е регистриран на служебен адрес - [населено място], секция 128, [улица] същият се задължава да подаде заявлевние за промяна на лични данни или да заяви нов постоянен/и настоящ адрес.Няма данни българският гражданин да е изпълнил даденото му разпореждане, както и липсват такива същото да му е надлежно връчено. С определение №480 от 28.04.2026 г., с аргумент, че неустановяването на местоживеено или обичайно пребиваване на територията на Република България сочи на приложимост на правилото на чл.15, ал.5 от ЗПИКОНФС, производството по ч.н.д. №568/2026 г. на ОС- Бургас е било прекратено и делото е било изпратено по подсъдност на Софийски градски съд. В този съд е било образувано н.ч.д. № 3120/2026 г. поверено за разглеждане на 23-ти наказателен състав. С разпореждане от 11.05.2026 г. съдията докладчик е прекратил производството и е повдигнал спор за подсъдност пред ВКС. Приел е, че изпращането по подсъдност на делото на СГС е преждевременно, тъй като не са били положени процесуални усилия за призоваване на българския гражданин от адреса в [населено място], посочен в удостоверението по чл. 4 от Рамково решение №2005/214/ПВР като адрес по обичайно пребиване на заинтересованото лице. При така посочените данни спорът за подсъдност следва да бъде решен в полза на СГС по следните съображения: Съгласно чл. 31 от ЗПИИАКОРНФС компетентен да се произнесе по въпроса с признаването на решение за финансова санкция е окръжният съд по местоживеенето или обичайното пребиваване на лицето, а за юридическото лице – съдът по седалище, адрес на управление или адрес за кореспонденция на територията на Република България. Местната подсъдност по специалния закон е уредена с оглед по-бързото откриване на санкционирания и осигуряване на възможност той лично да участва в съдебното производство. Според волята на законодателя от значение за определяне на тази подсъдност са „местоживеенето“ или „обичайното местопребиваване“ на засегнатото физическо лице. Съдържанието на двете понятия е изяснено в чл. 93-96 от Закона за гражданската регистрация (ЗГР) и в чл. 48, ал. 7 от Кодекса за международно частно право (КМЧП). На основание чл. 37, ал. 1 от Указ № 883/24.04.1974 г. за прилагане на ЗНА дадената в двата нормативни акта дефиниция може да се ползва и за нуждите на производството по признаване и изпълнение в РБ на решения за налагане на финансови санкции, постановени в друга държава - членка на ЕС „Местоживеенето“ и „обичайното местопребиваване“, видно от граматическото и логическо тълкуване на чл. 31 ЗПИИАКОРНФС, както и от съдебната практика - Определение № 31 от 18.02.2014 г. по н.д. № 204/2014 г., Н. К., І н.о. на ВКС - са напълно равностойни. Ето защо, преди да реши да прекрати производството пред себе си с аргумент, че справката от база данни „Население“ е показала, че постоянния адрес на засегнатото лице в [населено място] е заличен и му е определен служебен такъв, ОС- Бургас е следвало да прецени дали посоченият в удостоверението по чл. 4 ЗПИИАКОРНФС адрес в [населено място] не е адрес по обичайното местопребиваване на това лице и център на неговите интереси. Както и по-горе е посочено понятията „обичайно местопребиваване“ и „център на интереси“ са изяснени в чл. 48, ал. 7 от КМБП и в съдебна практика на СЕС - Решение от 25.10.2011 г. по съединени дела C-509/09 и C-161/10, дефиниращи ги като място, на което лицето преимуществено се е установило да живее, да упражнява професия или да има особено тясна връзка, без това да е обвързано непременно с регистрация или с разрешение за пребиваване или установяване. За да се установи дали посоченият в удостоверението по чл. 4 от Рамково решение №2005/214/ПВР адрес в [населено място] не се явява адрес по обичайното пребиваване на засегнатото лице, ОС- Бургас е следвало да извърши необходимите и възможни действия по призоваването от този адрес и ако установи, че засегнатото лице пребивава на него да разгледа и реши делото, въпреки че постоянния му адрес е заличен, а настоящ не е посочен. Аргумент за последното може да бъде почерпен от нормата на чл. 15, ал. 4 ЗПИИАКОРНФС, към която чл. 31 от специалния закон изрично препраща, и която предвижда, че при образувани в различни съдилища две или повече решения за конфискация или отнемане по отношение на едно и също лице компетентен да се произнесе е съдът, който пръв е образувал производството. По посочените съображения ВКС приема, че ОС-Бургас е бил длъжен да предприеме необходимия и пълен обем от дейности за призоваване на заинтересованото лице от адреса в [населено място] и едва тогава, имайки предвид и изисканата справка от Национална база данни „Население“ да реши дали и как да се произнесе по поставеното на вниманието му искане. В тази насока са и Определение №101 от 08.11.2017г. по ч.н.д. №1070/2017 г. на ІІІ н.о. на ВКС, Определение № 157 от 28.11.2017 г. по ч.н.д. № 1182/2017 г., Н. К., І н.о. на ВКС, Определение № 30 от 13.03.2020 г. по ч.н.д. № 167/2020 г. Н. К., ІІІ н.о. на ВКС, Определение № 17 от 05.02.2021 г. по ч.н.д. № 82/2021 г., Н. К., І н.о. на ВКС и Определение №44 по ч.н.д. №48/2025г., Н.К., І н.о. на ВКС. Водим от горното и на основание чл.44, т.1 от НПК, ВКС, І НО,