Определение № 124 от 17.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1613/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на пълномощника на ищците Д. Д. и Х. Г. - адв.Л. Г. Г. от АК П. срещу Определение № 1024/24.04.2020г. по в.гр.д.№ 1165/2019г. на САС, 10 състав, с което е отхвърлена молбата по чл.248 ГПК – за изменение на постановеното по делото решение № 248 от 27.01.2019г. с искане: 1/ сумата, която в резултат на въззивното решение следва да получат ищците, да бъде определена и посочена съобразно наследствената им квота от наследството на починалия в хода на производството ищец Б. Г. Д., т.е да бъде посочено, че размерът на обезщетението на тези двама ищци от сумата, присъдена в резултат на решението на САС, е от по 8 333.33лв.; 2/ да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на основание чл.38,ал.2, във вр. с чл.38,ал.1, т.2 ЗА на всеки един от двамата конституирани в хода на производството на основание чл.227 ГПК ищци Д. Д. и Х. Г. в размер на по 1 012лв. С частната жалба се иска отмяна на определението като неправилно и уважаване на двете молби по чл.248 ГПК - да бъде разпределено съобразно квотите обезщетението за неимуществени вреди на всеки от ищците и на адв. Г. да бъде присъдено възнаграждение за всеки един от ищците „за всяка една от трите инстанции и пред четирите състава”. В писмен отговор ищцата М. Г., представлявана от адв.Я.С., САК счита частната жалба за основателна. Отговор от ответника „ЗД Евроинс” АД не е постъпил в срока по чл.276 ГПК. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Молбата по чл.248 ГПК досежно искането за изменение на въззивното решението и посочване в диспозитива му, че САС отменя първоинстанционното решение и отхвърля исковете на тези двама ищци за заплащане на припадащото им се съобразно наследствения им дял обезщетение за претърпените неимуществени вреди от наследодателя им от пътното произшествие от 07.08.2012г. за разликата над 8 333.33лв. до 13 333.33лв. съобразно наследствения им дял, /вместо за разликата над 25 000лв. до 40 000лв. по претенцията на увреденото лице Б. Г. Д., както е посочено в диспозитива/ и, че САС потвърждава първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете на двамата ищци над сумата 13 333.33лв. до припадащия се на правоприемниците наследствен дял от по 66 666.67лв. /вместо отхвърлянето на иска на претендиращото обезщетение пострадало лице за разликата до 200 000лв./, е безпредметна. Действително диспозитивът на САС е некоректен - структуриран е единствено на база претенцията на първоначалния ищец, починал в хода на производството, без да е отчетено осъщественото в хода на делото приемство в процеса - чл.227 ГПК, но решаващата воля на съда, отразена в диспозитива на въззивното решение е ясна, независимо, че в него не са посочени като конкретни суми припадащите се съобразно наследствения дал на наследниците. Същественото е, че между конституираните в хода на производството трима правоприемника не съществува спор относно наследствената им квота /по 1/3/. Същевременно, по така структурираният диспозитив, в който сумите са посочени в размера, претендиран от първоначалния ищец, не е допуснато касационно обжалване на решението с Определение № 159 от 12.03.2021г. по т.д.№ 1614/2020г. на ВКС, І т.о. Следователно, атакуваното определение на САС в частта, с която тази молба е отхвърлена, следва да бъде потвърдено. Частната жалба срещу същото определение в частта, с която е отхвърлена молбата на пълномощника на ищците Д. Д. и Х. Г. – адв.Л. Г. за присъждане на адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция на основание чл.38,ал.2 ЗА за оказана безплатна адвокатска защита на основание чл.38,ал.1,т.2 ЗА е частично основателна. Следва да се посочи, че въззивната инстанция е отказала изобщо да присъди такова възнаграждение, поради което неточно е твърдението в частната жалба, че САС е присъдил възнаграждение „само за единия от представляваните от адв.Г. ищци”. САС не е присъждал възнаграждение по чл.38,ал.2 ЗА за втората инстанция, а е потвърдил решението на първоинстанционния съд, с което застрахователното дружество е било осъдено да заплати на адв.Г. адвокатско възнаграждение на основание чл.38,ал.2 ЗА в размер на 1 012лв. На основание чл.7, ал.2, т.3 Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения в приложимата редакция към момента на висящността на спора пред въззивната инстанция, дължимото възнаграждение е 746.65лв., съобразно размера, в който исковете са уважени, или на адв. Г. следва да се присъди на основание чл.78,ал.1 ГПК възнаграждение по двата договора за оказана безплатна адвокатска защита до този размер. Както се посочи, с решението си въззивната инстанция не е присъдила възнаграждение за процесуалния представител на двамата ищците за въззивната инстанция, поради което молбата по чл.248 ГПК следва да се тълкува като молба за допълване на решението в частта за разноските и следва да бъде уважена в посочения смисъл. Искането за определяне на по-висок размер на адвокатско възнаграждение е неоснователно. По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, първо отделение,