Определение № 1729 от 16.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1278/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Г. Н. Г., чрез адв. Маринова като процесуален представител, против определение № 90 от 08.01.2026 г., постановено по адм. дело № 991/2025 г. по описа на Административен съд – Велико Търново, с което е оставена без разглеждане подадената от него и от М. Г. жалба против мълчалив отказ на кмета на кметство [населено място] по повод тяхна жалба рег. № АД-08-138/13.11.2025 г. и производството по делото е прекратено. Излагат се доводи за неправилност на определението поради противоречие със закона и съществено нарушение на процесуалните правила. Прави се искане за отмяната му и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия за разглеждане на жалбата по същество. Ответникът - кметът на кметство [населено място] изразява становище за правилност на обжалваното определение. Върховният административен съд, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба срещу определението на административния съд в частта, с която е оставена без разглеждане жалбата на М. Г. против мълчалив отказ на кмета на кметство [населено място] и производството по делото е прекратено в тази част, е недопустима за разглеждане по същество. Съдебният акт в посочената му част не е неблагоприятен за частния жалбоподател, тъй като не засяга негови права и интереси. Същият не може да упражнява чужди процесуални права при положение, че тази страна не е подала жалба срещу прекратителното определение на административния съд. Предвид изложеното предявената частна жалба в тази част следва да се остави без разглеждане като недопустима, а производството по делото - да се прекрати. В останалата част, с която се обжалва определението на Административен съд - Велико Търново в частта, с която е оставена без разглеждане жалбата на Г. Н. Г. частната жалба е допустима като подадена от надлежна страна срещу съдебен акт от категорията по чл. 229, ал. 1, т. 1 АПК и в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество частната жалба в допустимата й част е неоснователна. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по жалба против мълчалив отказ на кмета на кметство [населено място], формиран по подадена жалба до него с искане да бъдат преустановени действията по геодезическо заснемане в съседен имот с твърдения да са извършени самоуправни действия. За да остави оспорването без разглеждане, съдът приема, че правомощията на кмета на кметство, който е орган на изпълнителната власт, са разписани в чл. 46 ЗМСМА, като извършването на административни услуги е сред тях, но в преписката няма данни оспорващите да са сезирали кмета с искане за издаване на индивидуален административен акт. Посочва, че с отговора на кмета във връзка с подадената до него жалба същите са уведомени, че промени на дворищна и улична регулация се извършват с преписка и необходимата проектна документация в община Горна Оряховица и възлагането на геодезическо заснемане от правоспособни лица не е в правомощията на общинска администрация. Излага съображения, че в случая не е налице мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 АПК, който да е годен предмет на съдебен контрол, тъй като искането до административния орган не е за издаване на индивидуален административен акт в законоустановения срок. Достига до извод, че доколкото по делото не се доказва засягане на личността или собствеността на оспорващите, твърдяното бездействие на кмета не може да се разглежда и като неизпълнение на задължението му по чл. 46, ал. 1, т. 8 ЗМСМА да упражнява правомощията на полицейските органи до пристигането им на място във връзка с опазване на обществения ред. Приема, че подадената жалба до кмета може да се разглежда като сигнал по повод нарушено владение и в този случай отговорът на кмета не подлежи на обжалване съгласно разпоредбата на чл. 124, ал. 2 АПК. Счита, че защитата на нарушено владение не може да се реализира от полицейски органи или кмета на кметство, тъй като в случая се касае за граждански спор, който следва да бъде отнесен пред граждански съд, съответно производството пред административния съд е лишено от правен интерес. По тези съображения и на основание чл. 159, т. 1 и т. 4 АПК съдът оставя жалбата на Г. без разглеждане и прекратява производството по делото по неговото оспорване. Определението в тази част е правилно. Изводът на съда за липса на формиран мълчалив отказ по подадената до кмета на кметство [населено място] жалба е законосъобразен и се споделя от настоящата инстанция. Отказът - изричен или мълчалив, за издаване на индивидуален административен акт е налице тогава, когато при настъпването на посочени в хипотезата на правна норма факти административният орган е длъжен да се произнесе с акт с определено от нормата съдържание. Мълчаливият отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 АПК представлява законно презумирано отрицателно волеизявление от страна на компетентния административен орган по отправено до него искане за издаване на административен акт с конкретно предвидено съдържание. За да се определи бездействието на административен орган като мълчалив отказ, е необходимо да е налице редовно и допустимо искане, за органа да е налице нормативно установена компетентност да реши съответния въпрос и в законово установения срок същият да не се е произнесъл. При липсата на задължение за произнасяне по искането, бездействието на административния орган не представлява мълчалив отказ, тъй като срок за това по чл. 57 АПК въобще не започва да тече. По аргумент от предписанието на чл. 4, ал. 1 АПК административните органи действат само в рамките на своята компетентност. По тази причина не може да бъде субект на мълчалив отказ орган, който не е овластен да издаде изричен такъв, т. е. не е законно овластен да се произнесе в определен срок с властническо волеизявление по искането, с което е сезиран. Правилно първоинстанционният съд сочи, че правомощията на кмета на кметство са очертани макар и неизчерпателно в чл. 46 ЗМСМА, като с оглед преценката за наличието или липсата на формиран мълчалив отказ в разглеждания случай от значение е предвиденото в чл. 46, ал. 1, т. 7 ЗМСМА негово задължение да осигурява извършването на административни услуги на физически и юридически лица. Настоящият състав споделя извода, изложен в обжалваното определение, че от данните по делото не се установява административният орган да е сезиран с искане за предоставяне на административна услуга или за издаване на индивидуален административен акт. В случая за ответника не възниква задължение за произнасяне по депозираното до него искане, поради което липсва и формиран мълчалив отказ, който да представлява индивидуален административен акт, подлежащ на съдебен контрол. Законосъобразно съдът приема, че подадената до ответника жалба може да се разглежда като сигнал по смисъла на глава осма, дял втори от АПК, като отговорът на административния орган, обективиран в писмо от 01.12.2025 г., не подлежи на обжалване съгласно чл. 124, ал. 2 АПК. Той не съставлява индивидуален административен акт по чл. 21, ал. 1, 2, 3 и 4 АПК, съответно непроизнасянето в срок по този сигнал не съставлява мълчалив отказ съгласно чл. 58, ал. 1 във вр. чл. 21, ал. 1, изр. последно АПК. Във връзка с възражението, наведено в частната жалба, че с депозираната пред ответника жалба е поискана административна намеса и преустановяване на фактически действия, следва да се прецени приложимостта на хипотезата по чл. 21, ал. 4 АПК, която предвижда, че индивидуален административен акт е и отказът на административен орган да извърши или да се въздържи от определено действие. В случая с жалбата до кмета се иска спиране на действията по геодезическо измерване, извършвано във връзка с промяна на границите на съседен имот – процедура, която не се провежда от кмета на кметство [населено място], а както е посочено в представения по делото отговор от 01.12.2025 г. се извършва с преписка в община Горна Оряховица. Искането няма за предмет реализирането на определено действие, респ. задължение за бездействие, от компетентност на кмета на кметство, поради което не е налице акт по смисъла на чл. 21, ал. 4 АПК. Доводът на частния жалбоподател, че в подадената до административния орган жалба от 13.11.2025 г. ясно и недвусмислено се иска защита на упражнявана фактическа власт спрямо съседен имот, за който твърди, че владее, сочи на претенция, подлежаща на разглеждане по общия исков ред пред гражданския съд съгласно чл. 75 и чл. 76 ЗС, а в случай, че докаже и правото си на собственост върху засегнатия имот – с иск по чл. 108 и 109 ЗС. Определението в допустимата за обжалване част като правилно следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221 ал. 2 във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение,