Определение № 13261 от 05.12.2024 г. на ВАС по адм. д. № 11396/2024 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Г. В. К., гр. София, против Определение № 2162 от 14.11.2024 г., постановено по адм. дело № 671/2024 г. по описа на Административен съд София област, с която е оставено без уважение искането му за предоставяне на правна помощ. Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен поради което е допустима. С обжалваното определение административният съд е оставил без уважение искането на частния жалбоподател за предоставяне на правна помощ по делото на основание чл. 24, т. 1 от Закона за правната помощ. За да постанови този резултат е приел, че в случая не се изисква задължителна правна защита, ищецът води множество дела, което предполага наличие на познания, позволяващи му да се защити, което произтича и от съдържанието на представените по делото уточнителни молби, при което интересите на частния жалбоподател и правосъдието са гарантирани в необходимата степен и не се налага страната да бъде представлявана от адвокат. Определението е валидно, допустимо и правилно. Системата за правна помощ обхваща и случаите, когато обвиняемият, подсъдимият или страната по наказателно, гражданско или административно дело не разполага със средства за заплащане на адвокат, желае да има такъв и интересите на правосъдието изискват това – чл. 23 ал. 2, изр. първо от Закона за правната помощ (ЗПП). Обоснован и при правилно приложение на закона е изводът в обжалваното определение, че отправеното до искане е неоснователно. Искането за предоставяне на правна помощ отправено до съда не се основава на конкретни факти и обстоятелства, при твърдяна липса на правна грамотност и непознаване на правото. При извършената преценка на характера на производството и при въведените от ищеца обстоятелства в частната жалба, съдържаща в себе си и искова молба, съдът правило е приел, че са налице предпоставките на чл. 24, т. 1 от ЗПП, съгласно която правна помощ по чл. 21, т. 1 не се предоставя, когато предоставянето на правна помощ не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето, кандидатстващо за правна помощ и/или когато претенцията е очевидно неоснователна, необоснована или недопустима. Установява се, че въпреки твърденията за липса на познания в областта на правото частният жалбоподател е подал искова молба без да е ползвал правна помощ за консултация и/или изготвяне на документи за завеждане на дело, а едва след образуване на съдебно производство извежда обстоятелства за липса на правни познания, съответно желание за предоставяне на правна помощ. С оглед изложените съображения определението като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното, Върховният административен съд, трето отделение