Определение № 3409 от 20.03.2024 г. на ВАС по адм. д. № 2009/2024 г.

Производството е по чл.229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на И. Кънлъ срещу определение № 10091/17.11.2023 г., постановено по адм. дело № 10953/2023 г. по описа на Административен съд София-град. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение като се иска отмяната му и връщане на делото за разглеждане по същество. Ответникът – първият секретар, ЗКК Бурса на Република България в Турция, в законоустановения срок по чл. 232 АПК, не изразява становище по основателността на частната жалба. Върховният административен съд намира частната жалба за допустима като предявена от страната по делото, за която определението е неблагоприятно и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното определение е оставена без разглеждане жалбата на И. Кънлъ срещу отказ за издаване на виза вид „Д“ за Република България № 23010608 от 20. 10. 2022 г. на първия секретар ЗКК Бурса на Република България в Турция по нейно заявление от 18.08.2023 г. и производството по делото е прекратено. За да постанови този резултат, административният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 159, т. 1 АПК във връзка с чл.10а, ал.4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Приел е, че в случая е постановен отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване вид „D“ по чл. 9а, ал. 2, т. 4 от същия закон и доколкото в жалбата не се съдържат оплаквания за нарушаване права и свободи на чужденеца, гарантирани му по Европейската конвенция за правата на човека /ЕКПЧ/, не е налице изключение от предвидената в разпоредбата на чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ необжалваемост по съдебен ред на откази за издаване на виза от горния вид. Обжалваното определение е правилно. Според чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. С приемането на разпоредбата е въведено предвиденото в чл.120, ал.2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове. Същевременно е предвидено и изключение и в самата изключваща разпоредба, от въведеното правило за необжалваемост, допускащо съдебното обжалване на отказите за издаване на виза единствено в случаите, в които чуждият гражданин претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. В случая обаче такова засягане не е обективирано от оспорващия. В жалбата не е наведено оплакване, сочещо засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. При така установеното, правилно административният съд е приел, че е сезиран с недопустима жалба, тъй като от жалбоподателя не са изложени твърдения за засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, които да обосноват допустимост на жалбата и по-нататъшното й разглеждане по същество. В случая частният жалбоподател сам се е поставил в ситуация на необжалваемост, като с жалбата си до административния съд не е претендирал засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. С оглед изложеното правилно на основание чл.10а, ал. 4 от ЗЧРБ жалбата му е оставена без разглеждане, а производство е прекратено. Обжалваното определение като правилно, следва да бъде оставено в сила. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд,