Определение № 2564 от 25.08.2025 г. на ВКС по т. д. № 835/2025 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2, изр.1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на адвокат Н. Н. Д. срещу определение №8 от 08.01.2025 г. по в.т.д.№477/2024 г. на АС Пловдив, в частта, с която е оставена без уважение молбата на адвокат Н. Н. Д. по чл.248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение №410 от 14.11.2024 г. в частта за разноските, чрез присъждане по реда на чл.38, ал.2 ЗА на възнаграждение за осъществена пред въззивния съд безплатна адвокатска помощ и съдействие в размер на още 4860 лв. с ДДС. В жалбата се излагат съображения, че определението е неправилно. Поддържа се, че въззивният съд е определил размера на дължимото по чл.38, ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение за производството пред въззивната инстанция в противоречие с даденото тълкуване в решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 и с практиката на ВКС. Ответната страна по жалбата ЗК „Лев инс“ АД не заявява становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени наведените доводи и данните по делото, намира следното: За да постанови обжалваното определение съставът на АС Пловдив е посочил, че с оглед формираната от ВКС практика, нормата на чл.38, ал.2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Намерил е, че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено за ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда, като тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Определението е правилно. След постановяване на решение на Съда на ЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г., е формирана многобройна практика на ВКС съобразно която предвидените в Наредба №1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при приложението на разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗА и при произнасянето по възражение по чл.78, ал.5 ГПК. Тези размери подлежат на преценка от съда като от значение са видът на спора, фактическата и правна сложност на делото, интересът и видът и количеството на уговорената и извършена работа. В конкретния случай, изцяло в съответствие с посочената практика, въззивният съд е осъществил преценка на предмета на делото (иск по чл.432, ал.1 КЗ), на фактическата и правната му сложност (спорен въпрос пред въззивния съд е бил единствено този, свързан с размера на справедливо обезщетение за неимуществени вреди), на обжалвания интерес (450 000 лв.) и на извършените от процесуалния представител на ищеца действия (изготвяне на въззивна жалба и явяване в проведеното пред въззивния съд открито съдебно заседание), респективно наведените в частната жалба доводи не могат да бъдат споделени, а определението като правилно следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение