Определение № 4693 от 29.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2416/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Ф. М. С. срещу определение № 236 от 03.02.2026 г., постановено по адм. д. 699/2025 г. по описа на Административен съд – Кърджали (АС - Кърджали). Частният жалбоподател твърди, че обжалваното определение е неправилно като постановено при неправилно приложение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и е необосновано, поради което иска да бъде отменено и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В частната жалба е направено искане за сезиране на Конституционния съд (КС) с искане за установяване на противоконституционност на § 12, ал. 2 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за подпомагане на земеделските производители (ЗПЗП) и спиране на производството по делото. Ответникът заместник изпълнителният директор на Държавен фонд „Земеделие“ (ДФЗ)не е изразил становище по частната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, след като прецени допустимостта на частната жалба и наведените в нея доводи, приема, че е допустима, като подадена в срока по чл. 230 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна, поради следните съображения: С обжалваното определение № 236 от 03.02.2026 г., постановено по адм. д. 699/2025 г. по описа на АС – Кърджали е оставил без разглеждане жалбата Ф. М. С. против Уведомително писмо (УП) изх. № 02-090-6500/13000 от 02.06.2020 г. за извършена оторизация и изплатено финансово подпомагане по Мярка 11 „Биологично земеделие“ от Програмата за развитие на селските райони 2014-2020 г. за Кампания 2018, издадено от заместник изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие“ и е прекратил производството по делото. За да постанови оспорения съдебен акт АС – Кърджали е приел, че жалбоподателят не е отстранил всички указани му нередовности на жалбата - а именно тези по чл. 150, ал. 1, т. 6 и т. 7 АПК, нито в първоначално указания му законов 7-дневен срок, нито в удължения с още 14 дни срок, изтичащ на 28.01.2026 г., поради което е налице основанието на чл. 158, ал. 3 АПК жалбата да бъде оставена без разглеждане. Отделно от това са изложени мотиви за недопустимост на жалбата поради неспазване на 14-дневния срок за обжалване по съдебен ред. Искането за сезиране на КС е свързано с разпоредба за начина и сроковете за уведомяване на земеделския производител за издадено УП и съответно оттам и със срочността на жалбата до съда, то е от значение за преценката за допустимост на жалбата, която се предхожда от проверката за редовността на жалбата. В обжалваното определение АС-Кърджали е осъществил и двете и на две различни основания е оставил без разглеждане жалбата, които подлежат на инстанционен контрол по описания ред в едно производство по една частна жалба. В подаденото до първоинстанционния съд „възражение“ от Ф. С. са посочени единствено личните му данни и номера на уведомителното писмо, което обжалва. С разпореждане № 2404 от 17.12.2025 г. този сезиращ документ е възприет като жалба и е оставена без движение с указания за представяне на платежен документ за 10 лв. внесена държавна такса и посочване в какво се състои незаконосъобразността на оспорения административен акт и какво е искането до съда. Препис от разпореждането е връчен редовно на жалбоподателя чрез пълнолетния му син на 07.01.2026 г. На 09.01.2026 г. жалбоподателят е подал молба за удължаване на срока за отстраняване на нередовностите по възражението, към която е приложен документ за заплатена държавна такса. С определение № 79 от 12.01.2026 г. на основание чл. 63, ал. 1 и ал. 2 Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК) административният съд е продължил срока за отстраняване на нередностите с 14 дни, считано от изтичане на първоначално определения му срок. До изтичане на продължения срок, а и до постановяване на определението от 03.02.2026 г. Ф. С. не е посочил в какво се състои незаконосъобразността на оспореното УП, нито какви са исканията му към съда. В частната жалба също не се съдържат доводи и искания, които да кореспондират със законосъобразните указания на първата инстанция. Неоснователни са оплакванията на частния жалбоподател, че предвид съобщаването на продължаването на срока на 22.01.2026 г. срокът за отстраняване на нередовностите е започнал да тече от 23.01.2026 г. и не е бил изтекъл към датата на постановяване на атакуваното определение. Както многократно е приемал Върховния касационен съд в своята непротиворечива по този въпрос практика, съдебният акт по чл. 63, ал. 1 ГПК за продължаване на срока не се съобщава на страната, която го е поискала, а тя е длъжна да следи сама дали срокът е продължен. Това е така, защото актът за продължаване на срока по чл. 63 ГПК не подлежи на съдебен контрол, а началото на продължения срок е определено с нормата на чл. 63, ал. 2 ГПК и то е от изтичането на първоначалния срок. В случая е спазено и изискването на чл. 63, ал. 2 ГПК новоопределеният срок да не е по - кратък от първоначалния. АС правилно е изчислил края на продължения срок и го е посочил, както в определението за продължаване на срока, така и обжалваното определение. Обстоятелството, че в случая е съобщено за продължаване на срока по аналогия със задължението на съда при възстановяване на срока за внасяне на суми за разноски (чл. 65, ал. 2 ГПК), не води до извод за допуснато процесуално нарушение от административния съд при постановяване на обжалваното определение. Разликата в задълженията на съда при възстановяването на срока за внасяне на суми по чл. 65, ал. 2 ГПК и продължаването на срока по чл. 63, ал. 1 ГПК, произтича от липсата на законово определено начало за възстановения срок в ГПК. Поради изложеното обоснован и правилен е изводът на първоинстанционният съд за наличие на основание за оставяне на жалбата без разглеждане по чл. 158, ал. 3 АПК. Съдът е следвало да остави жалбата без разглеждане на това основание и да прекрати производството, без да проверява допустимостта на жалба, включително и от гледна точка спазването на срока за подаването й, защото от съдържанието на „възражението“ не става ясно дали се твърди незаконосъобразност или нищожност на УП, при които сроковете за обжалване са различни. От тази гледна точка § 12, ал. 2 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на ЗСПЗЗП не се явява приложимо право към поставения първи процесуален въпрос, респективно не са налице причини да се разглежда възможност за сезиране на КС по реда на чл. 150 от Конституцията на Република България по настоящото дело. По изложените съображения обжалваното определението като правилно като краен резултат, следва да бъде оставено в сила. Воден от горното, Върховният административен съд, Пето отделение