Определение № 486 от 11.10.2016 г. на ВКС по т. д. № 1891/2016 г.

Производството е по чл. 274 ал. 2 т. 1 ГПК, образувано по частна жалба на [фирма] - [населено място], чрез управителя И. И. С. срещу Определение № 346 от 06.07.2016 г. по в.ч.т.д. № 737/ 2015 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е отказано освобождаването на [фирма] - [населено място] от внасяне на държавна такса 15 лв. по подадената частна касационна жалба, с оплакване за неправилност. Жалбоподателят излага, че дружеството не разполага с тази сума, а и като ответник никога не е предвиждало заплащане на суми за такси по дела, то не се е обърнало към българския съд, за да му заплаща такси, което нарушава правото му на защита. [фирма] - [населено място] възразява, че частната жалба е процесуално недопустима, тъй като вече е отхвърлена молба на [фирма] - [населено място] за освобождаване от държавна такса. Сочи, че ГПК не дава възможност юридически лица да бъдат освобождавани от плащане на държавни такси и иска обжалваното определение да се потвърди. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, намира, че обжалваното определение подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд, съгласно чл. 274 ал. 2 ГПК, тъй като прегражда развитието на делото, че частната жалба е допустима, като подадена в срок и следва да бъде разгледана, въпреки че не е внесена държавна такса, в който смисъл е и определение на П. №390/03.08.2016 г. по т.д.№ 737/2015 г. С обжалваното определение е оставено без уважение искането на [фирма] - [населено място] за освобождаване от внасяне на 15 лв. държавна такса, на основание чл. 83 ал. 2 ГПК, по подадена частна касационна жалба, поради липса на средства. Изложени са съображения, че посочената разпоредба не се отнася да юридически лица, а за освобождаване на физически лица, на които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят. Обжалваното определение е правилно, тъй като съответства на създадената от ВКС на основание чл.274 ал. 3 ГПК безпротиворечива съдебна практика по приложението на чл. 83 ал. 2 ГПК:Опр.№78/31. 01.2013 г. по ч.т.д.№ 595/2012 г. на ІІ т.о.;Опр.№755/14.11.2013 г. по ч.т.д.№4049/2013 г. на ІІ т.о.;Опр.№446/24.06.2013 г. по ч.т.д.№ 2300/ 2013 г. на ІІ т.о.;Опр.№581/13.09.2013 г. по ч.т.д.№2906/2013 г. на І т.о.; Опр№651/12.11.2015 г. по ч.т.д.№3157/2015 на ІІ т.о. Тази практика е в смисъл, че нормата на чл. 83 ал. 2 ГПК има социален характер и затова се явява своеобразна гаранция за реален достъп до правосъдие, като е приложима само по отношение на физическите лица при наличие на посочените изисквания в чл. 83 ал. 2 т. 1 - т. 7 ГПК, но не и за търговци. Липсата на достатъчно средства за погасяване на текущи задължения от регистрирани като търговци лица, включително за държавна такса, е основание търговецът да поиска откриване на производство по несъстоятелност - в тази специална хипотеза е предвидено освобождаване от предварителното й внасяне - чл. 620 ал.1 ТЗ - разпоредба, подкрепяща извода, който пряко следва от чл. 83 ал. 2 ГПК, а именно, че нормата е неприложима за лица, осъществяващи търговска дейност - ЕТ или юридически лица. По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение