Определение № 5423 от 25.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3494/2025 г.

Производството е по реда на чл.248 от ГПК. Образувано е по молба на частния съдебен изпълнител за изменение на определението по делото в частта, с която на ответното дружество са присъдени 7 200 лв. разноски за касационното производство. Молителят твърди, че дружеството погрешно е било конституирано като страна в производството, тъй като делото е било прекратено, преди да бъде връчен препис от исковата молба и съответно препис от частната жалба против прекратителното определение, адресирана до въззивния съд. Освен това повдига възражение за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение за касационното производство. Затова моли да бъде постановено определение, с което да бъде оставено искането на ответното дружество за присъждане на разноски без уважение или тези разноски да бъдат намалени. „А 1 България“ ЕАД застъпва становището, че молбата е неоснователна. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид становищата на страните, приема следното: С определение № 4418 от 10.2025 г. по настоящото дело съставът на ВКС не е допуснал касационно обжалване на определение №1277 от 13.5.2025 г. по ч.гр. д. №1176 по описа за 2025 г. на Софийския апелативен съд, 16 граждански състав и е осъдил касатора частен съдебен изпълнител Г. С. К., рег. № ....., ЕИК:[ЕГН], да заплати на „А 1 България“ 7 200 лв. разноски за касационното производство, които представляват заплатено от дружеството адвокатско възнаграждение за отговор на частната касационна жалба. Тези разходи са извършени от дружеството след получаване на препис от частната касационна жалба и изложението към нея на 22.07.2025 г. В този случай съгласно чл.78, ал.4 от ГПК ответникът има право на разноски, тъй като е упражнил конституционно установеното си право на защита и с поведението си не е станал причина за прекратяване на производството, без значение дали е следвало да бъде връчван препис от частната касационна жалба. Дължимостта на разноските се обуславя от обстоятелството, че те вече са извършени и са във връзка със защитата на процесуалното право на дружеството да изложи своите аргументи за прекратяване на производството, след като съдебният акт е бил оспорен от ищеца. В този смисъл е определение № 50015/07.04.2023 г. по ч.гр.д. № 4002/2021 г. на IV ГО на ВКС, в което е прието, че дори и ответникът да не е участвал в първоинстанционното и въззивното производство, правото му на разноски не се отменя. Важно е, че той е направил разходи за защита на правата си, което е основание за присъждане на разноските. Не са налице и основанията, предвидени в чл.78, ал.5 от ГПК за намаляване размера на присъденото адвокатско възнаграждение. Спорът между страните е дали може да се предяви с иск вземане на съдебен изпълнител, чието съществуване е отречено в съдебното производство по обжалване на действията на съдебния изпълнител и се отличава със значителна правна сложност. В изложението си ищецът е поставил редица въпроси, по които според него въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, която е цитирал. Това е наложило представителят на ответника да представи отговор, в който да изложи своите аргументи по повдигнатите въпроси и да цитира на свой ред съответната приложима практика на ВКС. Ето защо, с оглед правната сложност на спора и цената на иска от 172 627,08 лв., адвокатското възнаграждение от 7 200 лв. не е прекомерно и не следва да се намалява. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение