Решение № 270 от 12.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 2061/2025 г.

Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. С. Ц., чрез нейния баща и законен представител С. Ц. Д., срещу решение № 802 от 11.06.2025 г. по в. гр. д. № 2768/2024 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 7 състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 68 от 15.07.2024 г. по т. д. № 52/2023 г. на Врачански окръжен съд е отхвърлен предявеният от касационната жалбоподателка срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ иск по чл. 511 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди вследствие ПТП, настъпило на 19.12.2021 г., за разликата над 56 000 лв. до 90 000 лв. Касационната жалбоподателка поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага доводи, че съдът не е приложил правилно нормата на чл. 52 ЗЗД, поради което се е достигнало до присъждане на обезщетение, което не репарира в пълен обем търпените от И. Ц. неимуществени вреди. Счита, че въззивният съд не е отчел в достатъчна степен установените по делото обстоятелства от значение за определянето на справедливото обезщетение за причинените й вреди: възрастта й; тежестта на полученото травматично увреждане – счупване костите на черепа, епидурален хематом, контузия на мозъка, съпроводена със сътресение, наложила провеждане на оперативно лечение по спешност; остатъчния белег от увреждането; удължения възстановителен период при пострадалата и социално-икономическите условия в страната към момента на увреждането. В касационната жалба се излагат и доводи за допуснато нарушение на материалния закон – чл. 51, ал. 2 ЗЗД при формиране на извода на съда, че са налице предпоставките на посочената разпоредба за редуциране на обезщетението за причинените на ищцата неимуществени вреди в резултат на ПТП. Касационната жалбоподателка поддържа, че в случая не е налице основанието по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди, тъй като пострадалата е малолетно дете и водачът на лекия автомобил, в който е пътувала, не е изпълнил задълженията си по ЗДвП за обезопасяването й /чл. 137а – чл. 137в ЗДвП вр. чл. 183, ал. 4, т. 10 ЗДвП/. Излага доводи, че поведението на този водач се явява негово собствено виновно и противоправно поведение, способствало за увреждането на ищцата. Счита за незаконосъобразно разбирането на въззивния съд за принос на пострадалото малолетно дете, тъй като в катастрофиралия автомобил пасажер е бил и бащата на детето. Сочи, че по делото не е било установено при условията на пълно и главно доказване, че процесният автомобил е имал специална седалка за превоз на деца, поставена на мястото, на което е пътувала пострадалата. Касационната жалбоподателка моли обжалваното решение да бъде отменено. Ответникът Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ не е депозирал отговор на касационната жалба. В подадено преди проведеното по делото открито съдебно заседание становище ответникът поддържа, че касационната жалба е неоснователна. Поддържа, че въззивният съд не е допуснал твърдяното нарушение на материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД. Излага, че при определяне на обезщетението за неимуществените вреди на ищцата вследствие ПТП решаващият състав на апелативния съд е взел предвид изяснените в практиката на ВКС критерии за справедливо обезщетяване – възрастта на пострадалото дете, вида и тежестта на травмите му, проведеното му лечение, периода на възстановяване, негативните последици от травмите за психиката и начина на живот на увреденото дете, както и обществено-икономическите условия към датата на настъпване на произшествието. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като разгледа касационната жалба, прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди вследствие на процесното ПТП възлиза на 70 000 лв., като е съобразил: възрастта на пострадалата в момента на инцидента; вида и естеството на причинените й увреждания – черепно-мозъчна травма, съпроводена с фрактура на черепната кост, кръвоизлив и сътресение на мозъка; предприетото лечение – оперативно и медикаментозно; протеклия възстановителен /оздравителен/ процес - около 6 месеца; настоящото здравословно състояние на пострадалата; медицинската, житейска, физическа и психологическа перспектива на уврежданията; негативните последици от травмите за психиката и начина на живот на ищцата; обстоятелството, че процесните увреждания са причинили опасност за живота на ищцата и факта, че травмите са наложили спешно транспортиране до лечебно заведение с цел извършване на операция. По втория спорен въпрос относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД въззивният съд е изтъкнал, че по делото се установява, че към момента на инцидента пострадалата не е била обезопасена със специална седалка или с предпазен колан, а наличието на такова обезопасяване би допринесло, предвид конкретния механизъм на ПТП, за ограничаване на вредоносните последици от злополуката. Счел е, че в такава хипотеза може да се приеме, че поведението на ищцата стои в причинно-следствена връзка с процесните вреди по смисъла на т. 7 от ППВС № 17/1963 г. – касае се до обективно допринасяне за настъпване на вредоносния резултат, така както е посочено в същото ППВС. Решаващият състав на въззивния съд е изложил съображения, че регламентираната в ЗДвП административнонаказателна отговорност за водач на МПС, който превозва непълнолетни лица без същите да бъдат обезопасени надлежно, не изключва задълженията на родителите да осъществяват възложения им със СК надзор по отношение на децата. Подчертал е, че тезата, че родител, който присъства в МПС в момента на инцидента, особено в хипотеза като процесната – на управление на автомобила от неправоспособен водач, се явява освободен изцяло от отговорност /от задължение да оказва родителски надзор/ не съответства на духа на закона и на житейската логика. Предвид изложеното съдът е редуцирал определеното обезщетение с 20 %, а именно на сумата от 56 000 лв. С определение № 910 от 24.03.2026 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по значимия за изхода на делото въпрос „Как следва да се прилага принципът за справедливост по чл. 52 ЗЗД и какви са критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите?“ По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение: Съгласно задължителната практика на ВС – ППВС № 4/1968 г. и постоянната практика на ВКС, намерила израз в решения по чл. 290 ГПК, по приложението на чл. 52 ЗЗД, между които са решение № 93 от 23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 158 от 28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, I т. о., решение № 88 от 9.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 215 от 3.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г., II т. о. и много други, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на конкретно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определянето на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на следните общи критерии: характер и тежест на уврежданията, обстоятелства, при които са настъпили, интензитет и продължителност на болките и страданията, физически и психически последици от уврежданията, възрастта на пострадалия, както и конкретните икономически условия в страната към момента на увреждането, а като ориентир за последните – нивата на застрахователно покритие към същия момент. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени и въз основа на комплексната им оценка да се заключи кой е справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Обсъждането не може да се състои единствено в изброяване на обстоятелствата, свързани с уврежданията, а същите следва да бъдат преценени и анализирани в тяхната съвкупност. По същество на касационната жалба: С оглед изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е постановено в отклонение от практиката на ВС и ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД. В мотивите на обжалваното решение въззивният съд e извършил преценка на събраните по делото доказателства за претърпените от ищцата неимуществени вреди, но не е ги е подложил на задълбочен анализ и не е оценил в достатъчна степен релевантните обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства. В резултат на това се е достигнало до несъответствие на преценката на съда относно дължимия размер на обезщетението за неимуществени вреди с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. По-конкретно не е отчетена сериозността на получените в резултат на произшествието увреждания, продължителността и интензитета на търпените от ищцата болки и страдания, естеството на проведеното й лечение, остатъчните белези и негативните последици за психиката и начина на живот на ищцата, както и възрастта й към момента на увреждането. В резултат на допуснатите нарушения при приложение на установения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост дължимото обезщетение за неимуществени вреди вследствие ПТП е било занижено. Уврежданията на ищцата – закрита черепно-мозъчна травма, изразяваща се в мекотъканен хематом в лявата челно-теменна област на главата с подлежащо счупване на костите на черепа и кръвоизлив над твърдата мозъчна обвивка вляво челно теменно, довели до разстройство на здравето временно опасно за живота, са били причинени при пътно-транспортно произшествие, настъпило на 19.12.2021 г. Към този момент пострадалото дете е било малолетно – на 7 години. Съгласно заключението на съдебномедицинската експертиза, приета в първоинстанционното производство, и представените писмени доказателства след произшествието ищцата е постъпила в МБАЛ „Х. Б.“, [населено място], но състоянието й е наложило транспортирането й в УМБАЛСМ „Пирогов“, [населено място], където на 20.12.2021 г. под пълна анестезия й е извършена операция – отваряне на черепната кухина и евакуация на хематомите; при операцията е установено активно кървене от разкъсана средна менингиална артерия, което е овладяно, и е извършена ревизия на подлежащите меки мозъчни обвивки след прерязване на твърдата мозъчна обвивка. Според обсъденото експертното заключение следоперативният период е протекъл гладко, като по отношение на ищцата е приложена медикаментозна терапия; продължителността на лечебния процес е била 11 дни, а възстановителният период – 6 месеца. Вещото лице дава заключение, че в началния период след травмата ищцата е търпяла по-интензивни болки и страдания и същите постепенно са отзвучали. В обсъденото заключение, прието в първоинстанционното производство, и в заключението на съдебномедицинската експертиза, прието във въззивното производство, се поддържа съвпадащ експертен извод, че при осъществените от вещите лица прегледи на ищцата здравословното й състояние е добро, като за в бъдеще не се очакват последици за здравето й от претърпяното при ПТП увреждане. От заключението на съдебно-психологическата експертиза, приета в производството пред Врачански окръжен съд, се установява, че в резултат на причинените травматични увреждания при ПТП за ищцата малолетно дете е настъпило плашещо изживяване, нарушаващо усещането за сигурност и предвидимост в неговия свят, а в поведенчески план – детето е станало затворено, неспокойно и тревожно. В резултат на проведените психологически изследвания вещото лице психолог дава заключение, че при ищцата са налице последици от увреждането й при ПТП, представляващи емоционална психологическата травма, изразена в „задържане“ на неотработени емоции /страх от товарни автомобили/, но при оказаната подкрепа от страна на близките й не е възможно психичната травма да остане за в бъдеще. Видно от показанията на свидетелките И. Ц. А. и Ц. С. М., съответно леля и баба на ищцата, инцидентът се е отразил съществено на пострадалото дете, като същото се променило – било подтиснато и изнервено, отказвало да говори и постоянно се оплаквало от болки в главата, изпитвало неудобство от белезите от травмите и се шокирало от липсата на коса в местата, засегнати от направената операция. Съгласно гласните доказателства уврежданията на ищцата довели до съществени ограничения в живота й – в началото след инцидента тя не посещавала училище, а след това не вземала участие в часовете по Физическо възпитание и спорт, близките й не й разрешавали да кара колело и да ползва телефона си. Съобразявайки гореизложените обстоятелства и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица /чл. 492, т. 1 КЗ в редакцията, ДВ, бр. 101/2018 г., в сила от 07.12.2018 г./, съставляващи отражение на обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на процесното ПТП – 19.12.2021 г., настоящият състав приема, че към датата на увреждането справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение е в размер на сумата от 90 000 лв. Основателни са и касационните доводи, че в противоречие с материалния закон – чл. 51, ал. 2 ЗЗД въззивният съд е счел, че обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде намалено, тъй като е налице принос на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат с оглед необезопасяването й при пътуването на задната седалка на катастрофиралия автомобил, управляван от А. В. З.. Съгласно константната практика на ВКС за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. С т. 7 от ППВС № 17/1963 г. е разяснено, че за да е налице принос на пострадалия, следва вредоносният резултат да е в причинна връзка и с неговото поведение – действие или бездействие, като не е необходимо наличие на вина. Когато малолетно дете допринася за настъпване на вредата, съобразно обстоятелствата по случая следва да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, независимо че това лице не може да формира правно валидна воля и да действа виновно. С Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС е прието, че съпричиняването на вредата по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. Приносът на пострадалия – обективен елемент на съпричиняването може да се изрази в действие или бездействие, но винаги поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат. При нарушение на императивните разпоредби на ЗДвП и ППЗДвП, регламентиращи обезопасяване на деца при пътуване в МПС, на което се основава надлежно релевираното от ответника възражение за съпричиняване, за да е налице поведение на малолетното лице, което да е в причинна връзка с вредоносния резултат, следва да е установено задължение на детето като пътник в МПС да се обезопаси, използвайки обезопасителната система съгласно изискванията на закона. В хипотезата на обезопасяване на пътуващо в превозно средство малолетно дете съществува детайлна уредба в ЗДвП относно обезопасителните системи за деца според възрастта, ръста и теглото им /чл. 137в, ал. 2 и чл. 137б/, респ. административнонаказателна отговорност на водач, който превозва деца в нарушение на изискванията на глава 2, раздел 25, в който попадат посочените разпоредби /чл. 183, ал. 4, т. 10/. Нормативно установеното задължение на водача на МПС е преди да потегли с превозното средство да се убеди, че са осигурени всички условия за безопасното превозване на пътниците /чл. 132, т. 2 ЗДвП, чл. 179, т. 2 ППЗДвП/, без значение дали е длъжен да полага грижи за физическото развитие и здравето на малолетното дете като родител или лице, упражняващо надзор и без значение дали в автомобила се намира и друго лице, упражняващо надзор на детето. По отношение на малолетни пътници водачът дължи завишена грижа - ако са лица до 3 години - да не ги превозва без автомобилът му да е оборудван със съответната обезопасителна система и детето да е поставено в нея при спазване на техническите правила на производителя, а ако са лица над 3 години и под 150 см - да не ги вози на предна седалка и да осигури тяхното обезопасяване чрез одобрената и съответна на теглото и височината им обезопасителна система. Законодателят е предвидил конкретни и завишени изисквания към водача на МПС при превозването на малолетни лица, като целта е да се натовари със задължения лицето, което има контрол над дейността /управление на МПС/ и над обстоятелствата, възникващи във връзка с тази дейност. Такива изисквания към малолетния пътник не са предвидени. При неправилно обезопасяване на малолетното дете, основанието, на което приносът му по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД би могъл да се изключи, произтича от вменената на водача завишена грижа, когато в превозното средство пътува дете. Поради това преценката дали пострадалият е допринесъл за настъпване на вредите съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД, в случай, че е малолетен и е пътувал без закопчан предпазен колан/без използване на обезопасителна система според неговата възраст, ръст и тегло, следва да се основава на конкретните факти и обстоятелства по спора и при провеждане на разграничение между поведението на делинквента и на пострадалия с оглед на тяхното значение за настъпване на вредите, като се отчита и вменената на водача завишена грижа, когато в превозното средство пътува дете. В случая с одобреното от съда споразумение по НОХД № 1049/2022 г. на Врачански районен съд, което е задължително за гражданския съд относно това дали е извършено деянието, противоправността и виновността на дееца /чл. 300 ГПК вр. чл. 383, ал. 1 НПК/, за настъпване на процесното ПТП е признат за виновен водачът на Т. композицията, участник в произшествието, Мотеа Георгел, който е допуснал нарушения на правилата по чл. 38, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП при изпълнение на маневра „завиване в обратна посока“ в платното за движение на ППС по път П-15 в посока [населено място] – [населено място] и е попаднал на мястото на удара в опасната зона за спиране на лек автомобил, управляван от А. В. З., вследствие на което по непредпазливост е причинил телесни повреди на возещите се на задната седалка в лекия автомобил И. С. Ц. и нейния баща С. Ц. Д.. Към датата на произшествието пострадалата ищца е била на 7 години, поради което за превозването й е следвало да се ползва обезопасителна система за деца /чл. 137б, чл. 137в ЗДвП/. Правилно въз основа на събраните доказателства /приетите в първоинстанционното производство заключения на съдебна–автотехническа експертиза и съдебномедицинска експертиза/ и установената въз основа на тях фактическа обстановка въззивният съд е приел, че ако ищцата е пътувала с технически изправна, правилно монтирана и съобразена с ръста и възрастта и система за обезопасяване /детска седалка/, същата не би претърпяла телесните увреждания, установени по делото. Касае се до експертни заключения, които правилно са възприети от съда, доколкото са основани на механизма на ПТП /при изпълнение на маневра „завиване в обратна посока“ товарният автомобил, управляван от делинквента, навлиза в платното за движение на лекия автомобил, в който е пътувала ищцата, и попада на мястото на удара в опасната зона за спиране на лекия автомобил/, вида на удара /челен за лекия автомобил в задната част на полуремаркето на Т. композицията/, получените деформации по предната част на лекия автомобил и скоростта на движение на автомобилите /26 км/ч – за товарния и 75 км/ч – за лекия/, както и на вида и локализацията на получените от ищцата травми. Следва да бъде съобразен категоричният извод на вещото лице по автотехническата експертиза, че при правилно обезопасяване на ищцата тялото й въобще не би могло да достигне до части на купето и интериора на автомобила, включително страничните колони, стъкла, врати и предни седалки, съответно да получи нараняванията в лявата челно теменна област на главата. Данните за ненадлежното обезопасяване на ищцата сочат на бездействие в противоречие с изискванията на ЗДвП, като се установява, че изпълнението на задълженията по чл. 137б и сл. ЗДвП би ограничило уврежданията на пострадалата. Доколкото по делото е установено, че катастрофиралият лек автомобил, в който е пътувала ищцата, е бил управляван от неправоспособния водач А. З. /без да е установено, че неправоспособността на водача е в причинна връзка с настъпилото произшествие/, в случая е налице неспазване на правилата за обезопасяване на малолетния пътник по ЗДвП /доколкото се касае до дете на 7 години, под 150 см – законоустановено е задължение на водача да не го вози на предната седалка и да осигури неговото обезопасяване чрез одобрената и съответна на теглото и височината му обезопасителна система/, съответно противоправно поведение на трето лице, което е в причинна връзка с настъпилите вреди. По повод оплакванията, че в автомобила, в който е пътувала ищцата, не е била монтирана обезопасителна система трябва да се изтъкне, че системата за обезопасяване, съответна на възрастта и теглото, респективно ръста на детето, следва да бъде монтирана в автомобила в съответствие с техническите инструкции и да бъде осигурена правилна от техническа гледна точка експлоатация /чл. 137г, ал. 2 ЗДвП/. Законодателят е вменил задължение на водача да отговаря за изправността на моторното превозно средство, включваща и техническата изправност на предпазните колани /чл. 139, ал. 1, т. 1 ЗДвП, вр. чл. 10, т. 6, б. „д“ ППЗДвП/, респективно за правилния монтаж на обезопасителната система за деца, както пълен, така и непълен клас. С оглед изложеното в случая не е налице основание по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението, дължимо се на пострадалото дете, доколкото се касае до увреждане, което е причинено в резултат на виновното поведение както на водача, причинил ПТП - румънския гражданин Мотеа Георгел, така и на третото лице - водача на катастрофиралия лек автомобил, в който ищцата е пътувала, А. З., което не е изпълнило задълженията си за надлежното обезопасяване на пътуващото с него малолетно дето /липса на обезопасителна система/, тоест до увреждане, причинено от неколцина по смисъла на чл. 53 ЗЗД и те отговарят солидарно за целия размер на обезщетението, дължимо се на недееспособния правен субект. Вътрешните отношения между неколцина делинквенти се уреждат по правилата на чл. 127 ЗЗД, като се отчита обективният принос на всеки от тях, без с това да се засяга правото на пострадалото дете да получи пълния дължим размер на обезщетението. По делото не се установява неизползването на обезопасителната система, което е допринесло за вредите, да е резултат от виновно действие или бездействие на пътувалия заедно с увредената ищца неин баща С. Д.. Независимо от това, следва да се подчертае, че дори и в хипотезата на неизползването или неправилното използване към момента на ПТП на обезопасителната система, което е допринесло за настъпване на вредите или за техния по-голям обем, явяващо се резултат от виновно и противоправно поведение на родител, не е налице основание по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението, дължимо се на пострадалото дете. В този случай отново е налице увреждане на детето от неколцина по смисъла на чл. 53 ЗЗД - виновния за ПТП водач и родителя и те отговарят солидарно за целия размер на обезщетението, дължимо се на недееспособния правен субект. По същите съображения не съставлява основание по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на полагащото се на малолетното дете обезщетение и неизпълнението на задълженията по чл. 125, ал. 3, пр. 1 СК от бащата на пострадалата с оглед пътуването им в автомобил, управляван от неправоспособен водач, при знание за това обстоятелство на бащата /съгласно свидетелските показания водачът А. В. З. е племенник на бащата на ищцата С. Ц. Д. и те са живели в съседни къщи/, както е приел въззивния съд. Следователно, в случая не е налице основанието по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на определеното справедливо обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди в размер на 90 000 лв. и искът се явява основателен за посочената сума. Поради изложеното въззивното решение е неправилно. С оглед правомощията на касационната инстанция по чл. 293, ал. 2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение искът е отхвърлен над присъдения размер от 56 000 лв. до 90 000 лв., и тъй като не се налага извършване на нови или повтаряне на съдопроизводствени действия от въззивната инстанция ВКС следва да постанови решение по същество, с което ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата допълнително обезщетение за неимуществени вреди в размер на 34 000 лв. /17 383, 92 евро/. Следва да се присъди и законната лихва върху обезщетението, считано от 14.06.2022 г. /решението на първоинстанционния съд е влязло в сила в частта досежно началната дата, от която се дължи законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, а именно - 14.06.2022 г./ до окончателното му заплащане. В полза на адвокат Р. М. не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение с ДДС за въззивното и касационното производство /за първоинстанционното производство такова не се претендира/ на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв с оглед уважената в настоящото производство част от иска. Съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, в случаите, в които оказва безплатно правно съдействие и защита на лицата по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна носи отговорност за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Липсата на писмен договор не е пречка да бъде доказано в процеса постигнатото съгласие, че учредената с пълномощно в полза на адвоката на страната представителна власт за адвокатска защита ще бъде предоставена безплатно. Договарянето на осъществяваната правна помощ като безплатна, не се презюмира, а следва да бъде установено от данните по делото. Съгласието за безплатна правна помощ може да бъде установено не само с писмен договор, но и с други доказателства – например изявления в съдебен протокол, пълномощно, в което е отразено, че представителството е безплатно. В конкретния случай писмен договор, обективиращ съгласието на страните за безвъзмездна правна защита, не е представен. По делото е представено пълномощно, с което ищцата чрез нейния баща и законен представител С. Ц. Д. е упълномощила адвокат М. да я представлява пред съдилищата във връзка с ПТП, настъпило на 19.12.2021 г. Налице е и заявление на адвокат М., че осъществяваната от нея правна помощ на страната е безплатна, но изявление на страната чрез нейния баща и законен представител в хода на делото, респ. в представеното пълномощно или други приети по делото документи в този смисъл няма. Следователно и доколкото, договарянето на осъществяваната правна помощ като безплатна, не се презюмира, а в процеса постигнато съгласие, че учредената с пълномощното процесуална представителна власт за адвокатска защита от адвокат М. ще бъде предоставена безплатно, не е установено, то не са налице предпоставките за определяне на адвокатско възнаграждение за въззивното и касационното производство по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв с оглед уважената в настоящото производство част от иска. Изходът на делото налага въззивното решение да бъде отменено и в частите, с които ищцата И. С. Ц. е осъдена да заплати на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ допълнително /наред с присъдените от първоинстанционния съд разноски в размер на 1011 лв./ 438 лв. разноски за първоинстанционното производство, както и 1780 лв. разноски за въззивното производство. В останалите му части въззивното решение е влязло в сила като необжалвано. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК в тежест на ответника по касация следва да се възложи дължимата държавна такса в размер на 1 390, 71 евро, определена върху уважената в касационното производство част от иска. Ответникът следва да заплати по сметка на Врачански окръжен съд и разноски за експертизи в размер на 113 евро /с равностойност 221 лв./. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение