Определение № 158 от 09.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3807/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България против решение №492/25.02.2020 г., постановено по гр.д.№ 4463/2019 г. от състав на САС. Ответникът по касационната жалба не е представил писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е основателен за сумата от 8 000 лева, като е отменил частично решението на първата инстанция и е присъдил разликата до горната сума, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Съдът е приел, че периода, през който е продължило наказателното производство в неговата досъдебна е изключително дълъг и е обосноваващ по- висок размер на обезщетението, дължимо се на ищеца не като обезщетение за бавно правосъдие, а като обезщетение за по-дълъг период на търпене на незаконосъобразно повдигнато обвинение и последиците от него. Отчетено е, че във връзка с повдигнатото му обвинение ищецът е изтъпял мярка на неотклонение „задържане под стража” в периода от 20.06.1996г – до 07.10.1996г само по обвинението по чл.212 от НК, а след това до 07.10.1998г мярката е била и по обвинението по чл.212 от НК и по чл.116 от НК. През този период, през който е бил обвиняем по обвинение по чл.212 от НК съдът е приел, че ищецът е претърпял обичайните за едно лице, подложено на незаконно наказателно преследване, неимуществени вреди - притеснения за изхода на производството, страх от осъждане, засягане на достойнството, напрежение в семейството. Съдът е приел, че не се установява по делото твърдяното от ищеца разпадане на неговия брак да е настъпило във връзка с повдигнатото обвинение, както и не се установява твърдяното отчуждение с дъщеря му, също така, че не се установяват здравословни проблеми настъпили за ищеца във връзка с незаконното обвинение. Съдът е приел, че следва да вземе предвид тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство, по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. С оглед изложеното и на основание чл.52 ЗЗД съдът е приел, че размера на дължимото се от Прокуратурата на РБ обезщетение по чл.2,т.3 ЗОДОВ възлиза на сумата от 8 000.00лв. Поставя се въпросът за приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди. Това е и правния въпрос, поставен в изложението на касационната жалба на касатора-ищец. По тези правни въпроси също е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. Водим от горното, състав на ВКС,