Определение № 476 от 09.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3671/2020 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.2 ГПК. С определение №.303/20.07.2020 по ч.г.д.№.1401/20 на състав на ВКС, ІІІ ГО, е оставена без разглеждане частна касационна жалба вх. №1788/4.02.20 на Т. К. В. и Н. К. К. срещу определение №.3766/14.11.19г. по г.д.№.5503/19 на АС София - с което е отменено определение №.20297/2.09.19 по г.д.№.7463/18 на СГС в частта, с която е наложен запор върху сметки на жалбоподателите в изброени банки като запорите се налагат последователно до размера на обезпеченото вземане от 135119,85евро и 897,49лв., и вместо него е постановено друго, с което въззивният съд е наложил запор върху банковите сметки на лицата в цитираните банки до горепосочените размери - но без изискване запорите да се налагат последователно. Постъпила е частна жалба от Т. В. и Н. К., в която се твърди, че определението е незаконосъобразно, и се иска неговата отмяна. Ответната страна „Банка Пиреос“АД не взема становище. Частната жалба е процесуално допустима - подадена е в законоустановения срок, от страни в процеса, имащи право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество е неоснователна. Определенията на съда по обезпечение на иска /чл.390 и чл.396 ал.1 ГПК/ подлежат на двуинстанционно разглеждане. Изключение от този принцип е въведено с разпоредбата на чл.396 ал.2 ГПК /доп. бр.100/21.12.10, изм.бр.86/17/ - съгласно която на касационно обжалване подлежат само определенията на въззивния съд, с които е допуснато обезпечение на иска, когато районният съд е отказал исканото обезпечение. Хипотезата на чл.396 ал.2 изр.3 ГПК е неприложима, когато първата инстанция е уважила искането за обезпечение, а впоследствие, по повод жалба на страна, въззивният съд отново намира искането за основателно и допуска същото обезщетение - но при други условия, в това число при условието за предоставяне на гаранция по чл.391 ал.1 т.2 ГПК или по чл.391 ал.2 ГПК. Аналогичен е и разглеждания случай. Поисканото обезпечение е допуснато още от СГС, а АС София на практика го е потвърдил в същия обем и при същата мярка /погрешното отразяване в диспозитива, че определението се отменя, е ирелевантно предвид постановения идентичен правен резултат в частта за допускане на обезпечението/ - като отмяната на първоинстанционния акт в частта относно указването за налагане на запорите при условията на поредност на практика касае въпрос относно изпълнението на допуснатите мерки /което следва да се осъществи от съдебния изпълнител/ и не се отразява на същността на въззивния акт като такъв, потвърждаващ вече постановения резултат за допускане на обезпечение. Как технически ще бъде оформен извода на въззивния съд - дали като се потвърди първоинстанционното определение в частта му за допускане на обезпечението и се отмени само в частта, касаеща указване на поредност на изпълнение на мерките, или като се отмени същото и се постанови друго, с което исканото обезпечение ще бъде допуснато без горното указване, е без значение за допустимостта на обжалването. И в двата случая ще е налице съвпадение на изводите на двете инстанции относно основателността на искането за обезпечение, което води до неприложимост на хипотезата на чл.396 ал.2 изр.3 от ГПК. С оглед на изложеното атакуваното пред състава на ВКС определение на АС София не подлежи на касационно обжалване /в този смисъл е и трайно установената съдебна практика - ТР №.1/10 от 21.07.10 по тълк.д.№.1/10 на ОСГТК на ВКС, опр.№.165/05.03.12 по ч.т.д.№.125/12, І ТО, опр.№.712/ 28.12.11 по ч.г.д.№.654/11, ІІІ ГО, опр.№.903/21.12.11 по ч.т.д.№.809/11, І ТО, опр. №.11/08.01.19 по г.д.№.3955/18, IV ГО, опр.№.147/12.04.16 по ч.г.д.№.56/16, III ГО и др./ и подадената срещу него частна касационна жалба правилно е била оставена без разглеждане. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,