Определение № 9699 от 07.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8595/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от АПК. Образувано е по частна жалба на В. И. Д., подадена чрез адв. Петкова, срещу определение № 1406 от 30.04.2026 г., постановено по адм. дело № 250/2026 г. по описа на Административен съд – Плевен, с което на основание чл. 158, ал. 3 и чл. 124, ал. 2 от АПК е оставена без разглеждане жалбата му против мълчалив отказ на кмета на община Червен бряг и е прекратено производството по делото. Частният жалбоподател развива доводи за неправилност на определението, като счита, че с отправеното от него искане до кмета е сезиран компетентен орган с искане за предприемане на конкретни действия, а непроизнасянето в срок съставлява мълчалив отказ, подлежащ на съдебен контрол. Моли за отмяна на определението и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът – кметът на община Червен бряг, чрез пълномощника си гл. юрк. Иванова, в писмен отговор оспорва частната жалба като неоснователна и моли обжалваното определение да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният административен съд, второ отделение, намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 от АПК, от страна с правен интерес и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, а разгледана по същество – за неоснователна, по следните съображения: Първоинстанционното производство е образувано по жалба на В. И. Д. срещу мълчалив отказ на кмета на община Червен бряг да разпореди извършване на ремонт на канализационната инфраструктура, обслужваща жилищния блок в [населено място], в който се намира собственият му апартамент. За да остави жалбата без разглеждане и прекрати производството по делото, съдът приема, че отправеното от Д. искане до кмета на община Червен бряг не е надлежното такова по реда на ЗУЕС за издаване на административен акт, поради което по него не се дължи произнасяне и липсата на такова не формира мълчалив отказ, както и, че то представлява сигнал по смисъла на АПК, непроизнасянето по който не подлежи на съдебен контрол. Отказ, изричен или мълчалив за издаване на индивидуален административен акт е налице тогава, когато при настъпването на посочени в хипотезата на правна норма факти административният орган е длъжен да се произнесе с акт с определено от нормата съдържание. Мълчаливият отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 от АПК представлява законно презумирано отрицателно волеизявление на компетентния административен орган по отправено до него искане за издаване на административен акт с конкретно предвидено съдържание. За да се приеме, че е формиран мълчалив отказ, е необходимо да е налице редовно и допустимо искане, органът да разполага с нормативно установена компетентност да реши съответния въпрос и в законоустановения срок да не се е произнесъл. При липса на задължение за произнасяне бездействието на административния орган не съставлява мълчалив отказ, тъй като срокът по чл. 57 от АПК не започва да тече. В случая Д. подава жалба до КЕВР, с искане да задължи община Червен бряг да извърши ремонт на канализационна система, обслужваща жилищен блок в режим на етажна собственост, в който е и собственият му апартамент, като твърди неотложност на ремонта в условията на ЗУЕС. КЕВР преценя, че не е компетентен за такова действие и препраща жалбата на кмета на Община Червен бряг. Съгласно чл. 49, ал. 3 и ал. 4 от Закона за управление на етажната собственост (ЗУЕС), задължение за кмета на общината да извърши проверка и да издаде заповед, задължаваща собствениците в етажната собственост да предприемат неотложен ремонт, възниква единствено при отправено уведомление от лицата по чл. 49, ал. 3 от ЗУЕС (управителя/председателя на управителния съвет на етажната собственост) или искане по реда на чл. 49, ал. 4 от ЗУЕС, придружено с доказателства, че общото събрание не е могло да бъде свикано или не е взело решение за набиране на необходимите средства. По делото липсват твърдения и доказателства за отправено уведомление или искане по посочения ред от легитимирано за това лице. При липсата на такива, за административния орган не е възниквало задължение по чл. 57 от АПК и съответно не е формиран мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 от АПК. След като искането не е годно да предизвика последиците по чл. 49, ал. 3 и 4 от ЗУЕС, то може да се квалифицира единствено като сигнал по смисъла на чл. 107 и сл. от АПК, както правилно е разсъждавал първоинстанционният съд. Съгласно чл. 124, ал. 2 от АПК решението на административния орган в производство по сигнал не подлежи на съдебен контрол, а непроизнасянето по такъв сигнал не съставлява мълчалив отказ, годен предмет на съдебно оспорване. Доводите на частния жалбоподател, относно наличието на правен интерес поради засягане на условията му на живот, не могат да обосноват различен извод, доколкото правният интерес е производен и обусловен от наличието на самото задължение за произнасяне на административния орган, а такова в случая не се установява. С оглед изложеното обжалваното определение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора и своевремено заявената претенцията за разноски от ответника, частният жалбоподател дължи разноските за настоящата инстанция, съставляващи юрисконсултско възнаграждение, определен от съда по реда чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ, в размер на 103 /сто и три/ евро. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 вр. чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение,