Определение № 1789 от 22.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4639/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 23079 от 7.09.2022 г. на Т. С. А. чрез пълномощника й адвокат К. К. против определение № 1869 от 2.08.2022 г., постановено по гр. д. № 1285 по описа за 2022 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е оставено без уважение искането по чл. 248, ал. 1 ГПК на Т. С. А. за изменение на въззивното решение № 892 от 23.06.2022 г. по същото дело в частта за разноските. Р. Г. Г., чрез пълномощника си адвокат Е. Т., е подала писмен отговор, в който оспорват частната жалба. Частната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК /т. 24 на Тълкувателно решение № 6/6.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС/ и в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения: Окръжен съд - Пловдив е констатирал, че с въззивното решение се е произнесъл по релевираното от Р. Г. възражение за прекомерност на претендираните от Т. А. разноски за въззивното производство. Посочил е, че поддържа изложените съображения – въззиваемата страна претендира 1 800 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие с включен ДДС. Съгласно чл.7, ал.4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималният размер на адвокатското възнаграждение е 600 лв., като делото не се отличава с правна и фактическа сложност, поради което следва да се присъди минималния размер на възнаграждението с включен ДДС или сумата 720 лв. Не е намерил основание да ревизира тези си изводи. Въззивното определение е правилно. Неоснователна е тезата на жалбоподателката, че минималния размер на адвокатското възнаграждение следва да се определи по чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения върху оценката на 1/2 ид. ч. от процесния имот, предмет на релевираното възражение за придобивна давност, а към момента на дарението данъчната оценка на 1/2 ид. ч. от имота е 37 781.30 лв. Чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения свърза определения минимален размер с определения интерес по делата. В практиката на ВКС – например решение № 208 от 29.06.2016 г. по гр. д. № 1261/2016 г., IV г. о. – е дадено тълкуване, че под интерес по смисъла на чл. 7 от посочената Наредба № 1 следва да се разбира цената на иска, определена към момента на неговото предявяване - това е размера, върху който се дължат държавни такси, това е и размера, по който се определя минималния размер на дължимото адвокатско възнаграждение в случаите, в които се прави възражение за прекомерност на същото, както и върху който се определя размера на адвокатското възнаграждение в случаите, в които то не е договорено предварително. В случая предмет на въззивното производство е било решение, постановено в първата фаза на съдебна делба, по която не е имало съединени в производството искове, поради което минималния размер на адвокатското възнаграждение е определен в чл. 7, ал. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Възражението за придобивна давност следва да се отчете единствено при преценка правната и фактическа сложност на делото. Доколкото обаче между страните липсва спор по фактите, а при преценка на правното им значение са приложими задължителните съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ разяснения в Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г., ОСГК на ВКС, то обоснован се явява извода на въззивния съд, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност.