Определение № 46 от 24.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 994/2017 г.

Производството e по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№ 9327 от 12.12.2016 г. от Л. Я. Ц. и Х. С. Ц. чрез адвокат С. Д. от САК против въззивно решение № 466 от 31.10.2016 г. по в.гр.д.№ 288/2016 г. по описа на Софийски окръжен съд.

Ответниците по касация С. К. Ч. и Б. Г. Ч. не са подали отговор на касационната жалба.

Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Съдържа оплаквания за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, искане за отменяване на въззивното решение и отхвърляне на исковете, както и за присъждане на разноски за трите инстанции.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното въззивно решение, постановено в производство по реда на чл. 258 – 273 ГПК, е отменено решение № 20 от 02.03.2016 г. на Районен съд – Пирдоп по гр.д.№ 544/2014 г., като вместо това на основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на настоящите касатори, че на основание договор за покупко-продажба от 03.10.1997 г. С. К. Ч. и Б. Г. Ч. са собственици на недвижим имот с площ 27,80 кв.м., съставляващ част от поземлен имот с идентификатор № 38558.5.349 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-17 от 14.05.2007 г. на ИД на АГКК, която част е отразена с червен цвят между букви А, Б, В, Й, К, Л, Г, Д, Е, Ж, З, И, А на скица № 2, приложена към заключението на допълнителната съдебно-техническа експертиза на в.л. Р. К., която е приподписана от съдебния състав и представлява част от съдебното решение, както и Л. Я. Ц. и Х. С. Ц. са осъдени да предадат на С. К. Ч. и Б. Г. Ч. владението върху описания имот. На основание чл. 109 ЗС Л. Я. Ц. и Х. С. Ц. са осъдени да премахнат частта от построената в груб строеж жилищна сграда, попадаща в описаната част от ПИ № 38558.5.349.

Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа по следните въпроси:

1. Следва ли въззивният съд на собствено основание да изследва наличието на предпоставките за уважаване на предявените искове в случаите, в които с депозиран по реда на чл. 131 ГПК писмен отговор е направено оспорване на основателността на предявените искове;

2. Следва ли по предявен иск по чл. 108 и чл. 109 ЗС съдът да изследва как е придобита собствеността върху претендираната от ищеца реална част - по въпроси №№ 1 и 2 се поддържа, че окръжният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Р № 106 от 07.07.2015 г. по гр.д.№ 142/2015 г. на ВКС, І г.о.

3. Следва ли по предявен иск по чл. 108 ЗС съдът да изследва въпроса дали е приложен регулационният план, който според него определя пространствените предели на правото на собственост на страните - поддържа се противоречие с практиката на ВКС - Р № 167 от 03.07.2014 г. по гр.д.№ 1366/2014 г. на ВКС, І г.о. и Р № 304 от 12.07.2010 г. по гр.д.№ 263/2010 г. на ВКС, ІІ г.о.

4. Реална част от имот, която не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ може ли да бъде присъединена към съседен, чрез придобиване на правото на собственост по давност по реда на чл. 17 ЗУТ - поддържа се противоречие с практиката на ВКС - Р № 102 от 30.05.2016 г. по гр.д.№ 5728/2015 г. на ВКС, І г.о.

5. Застрояването на имот, независимо дали строежът е законен или не, съставлява ли неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС, пречи ли на упражняването на правото на собственост и в частност на правото на ползване и следва ли съдът да събере доказателства относно това по какъв начин построения в имота обект ограничава правото на собственост – поддържа се, че окръжният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Р № 816 от 07.07.2011 г. по гр.д.№ 2028/2009 г. на ВКС, І г.о. и Р № 421 от 14.01.2011 г. по гр.д.№ 928/2009 г. на ВКС, ІІ г.о., както и с ТР № 31/84 г. от 06.02.1985 г. по гр.д.№ 10/1984г. на ВС, ОСГК (служещо за ръководство на съдилищата, но без задължителен характер).

Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:

За да уважи предявените искове, въззивният съд е приел, че през 1990 г. е образуван парцел ІV-921, по отношение на който ОНС – [населено място] е отстъпил право на строеж на касаторите Ц.. През 1991 г. паралелно са издадени строителните книжа във връзка с отстъпеното право на строеж на касаторите, както и е разширена урегулираната територия на [населено място] с образуването на парцел VІІІ-921. С последващо изменение на плана от 1993 г. границите на тези два парцела се запазват, като данни за последващи изменения на имотните и дворищно-регулационни граници на парцелите не са налице; не са налице и данни за придаване на площи между двата парцела. Графично измерената площ на УПИ VІІІ-921 по действащия регулационен план от 1993 г. е около 395 кв.м. Имотните граници на ПИ № 3855.5.353 и № 38558.5.349 по кадастралната карта приблизително се припокриват с регулационните граници на парцелите (съответно парцел ІV-921 и парцел VІІІ-921) по регулационния план от 1991 г. Започнатият от касаторите в УПИ ІV-921 (ПИ № 3855.5.353) строеж е „отместен” на север в сравнение с определената през 1991 г. строителна линия, в резултат от което навлиза с 24 кв.м. в територията на парцел VІІІ-921. През 1997 г. ответниците по касация Ч. закупили недвижим имот, описан в нотариалния акт като парцел VІІІ-921 с посочени съседни имоти съгласно регулационния план и площ 360 кв.м. В отговор на възражението на ищците за липса на доказателства за придобиване на по-голяма площ в процесния имот от посочените в нотариалния акт 360 кв.м., въззивният съд се е мотивирал, че площта на имота не е белег, индивидуализиращ правото на собственост. Такъв са неговите граници, които в случая се определят от регулационния план. По тази причина посочването на по-малка площ на урегулирания поземлен имот в нотариалния акт от действителната му площ според регулационния план само по себе си не налага извод за недоказаност на претенцията за частта, съставляваща тази разлика. Прието е за установено още, че през 2007 г. касаторите са закупили от [община] ПИ № 3855.5.353 (съответен на парцел ІV-921). Предвид установеното навлизане на строежа им в имота на ответниците по касация, както и завземането на незастроена част от двете страни на строежа с площ 3,80 кв.м., въззивният съд е уважил както иска по чл. 108 ЗС за предаване владението на собствената на ответниците по касация територия, така и иска по чл. 109 ЗС, като касаторите са осъдени да премахнат частта от построената в груб строеж жилищна сграда, попадаща в ПИ № 38558.5.349. Като неоснователно е преценено възражението на касаторите за придобиване по давност на процесната площ в периода от 1991 г. до предявяването на исковете предвид забраната за придобиване на реални части от парцели, установена в чл. 59, ал. 1 и чл. 181, ал. 1 от ЗТСУ /отм./, а в последствие и в чл. 200, ал. 1 от ЗУТ. По отношение на иска по чл. 109 ЗС е изложено, че застрояването на чужд имот, независимо дали строежът е законен или не, съставлява неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС, което безспорно пречи на собствениците да ползват имота си в пълния обем на правото им на собственост върху него.

Предвид така формираната правораздавателна воля, поставеният от касаторите въпрос № 3 е неотносим към спора, поради което неотносима се явява и цитираната във връзка с него съдебна практика, което означава, че не може да съществува противоречие между нея и въззивното решение. Понятието „приложен регулационен план” касае съвпадането на регулационните линии с имотните граници след изпълнение на законовите изисквания за заплащане на обезщетението при предвидено с регулационния план придаване на част от един имот към друг и завземане на имота по съответния ред. В случая е установено, че няма никакви данни за настъпили изменения в общата регулационна и имотна граница на двата съседни имота; няма данни за придаване на площи от и между тях. В този смисъл изобщо не може да се поставя под съмнение действието на регулационния план, предвижданията на който са обосновали извода за принадлежност на спорната част от земната повърхност към имота на ищците.

Във връзка с поставените въпроси №№ 1 и 2 ВКС констатира, че въззивният съд е изследвал наличието на предпоставките за уважаване на предявените искове, изложил е мотиви защо приема същите за доказани, като е дал отговор защо счита, че С. и Б. Ч. са придобили собствеността върху целия парцел VІІІ-921, независимо от отбелязаната в нотариалния акт площ от 360 кв.м. при действителна площ от около 395 кв.м. Възприетото от въззивния съд разрешение е в унисон с Р № 106 от 07.07.2015 г. по гр.д.№ 142/2015 г. на ВКС, І г.о., с което е прието, че предявен по реда на чл.108 ЗС иск може да бъде уважен само, ако по делото е установено по категоричен начин, че предявилото иска лице се легитимира като собственик на претендираното имущество, върху което ответникът по иска упражнява фактическа власт без правно основание. Точно в този смисъл е разсъждавал и окръжният съд, като основателността на иска почива на вещно-прехвърлителното действие на извършената през 1997 г. продажба, в нотариалния акт за която парцел VІІІ-921 е индивидуализиран с границите си, установени с регулационния план от 1991 г. Границата между двата УПИ не е променяна, местоположението й е доказано със заключението на съдебно-техническата експертиза, онагледено е на скиците - приложения, на база на което е формиран обоснован извод за пространствените предели на притежаваното от ищците право на собственост, като правилно е отчетено, че относно урегулираните поземлени имоти площта не представлява индивидуализиращ белег.

По отношение на въпрос № 4 следва да се има предвид, че в практиката си ВКС последователно приема, че както ЗТСУ, така и ЗУТ установяват правилото, че в урегулираните територии всеки собственик на имот притежава правото на собственост в рамките, очертани от регулационния план. Ако парцелите са образувани от самостоятелни имоти, без да е извършвано придаване на части от съседни имоти и бъде завладяна реална част от съседен парцел, правото на собственост може да бъде придобито по давност само ако тази реална част и останалата част от парцела отговарят на изискванията за самостоятелен парцел, т.е. на изискванията за лице и площ. Присъединяване на реални части от съседен парцел чрез завладяване и упражняване на фактическа власт повече от 10 години при други условия е недопустимо – така, както в случая е приел и СОС. Ето защо, предвид отсъствието на противоречие между въззивното решение и посочената от касаторите съдебна практика, обжалването не може да се допусне и по въпрос № 4.

Противоречието в съдебната практика по въпроса „Необходимо ли е ищецът по иск с правна квалификация чл.109 ЗС във всички случаи да доказва, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право” е преодоляно с постановеното ТР № 4 от 06.11.2017 г. по тълк.д.№ 4/2015 г. на ВКС, ОСГК. Разяснено е, че съгласно чл.109 ЗС собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право, като двете задължителни условия за уважаването на иска са неоснователността на действията на ответника по негаторния иск и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. ОСГК приема, че понякога естеството на извършеното от ответника нарушение е такова, че е ясно, че с него се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем. Като пример са дадени случаите, в които в исковата молба се твърди и по делото е доказано, че ответникът осъществява действия в собствения на ищеца имот или поддържа създадени в резултат на такива действия състояния в имота, без да има облигационно, пълно или ограничено вещно право или сервитут върху този имот. Настоящият случай попада именно в тази категория случаи, доколкото разполагането на незавършения строеж на територията на имота на ищците и завземането на площта от 3,80 кв.м. отвъд оградата между двата УПИ е осъществено от касаторите без наличието на каквото и да е облигационно, вещно право или сервитут. Въззивното решение се явява съобразено с формираната задължителна практика, поради което обжалването не може да се допусне и по въпрос № 5.

По изложените съображения състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия