Определение № 4653 от 30.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3397/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на К. П. К., чрез адв. В. И., против определение № 3314 от 17.06.2026г., постановено по гр.д.№ 2302/2026г. на състав на ІV ГО на ВКС, с което в производство по чл. 307, ал.1 ГПК е оставена без разглеждане молбата от 12.03.2026г., подадена от К. К., чрез адв. Вл.И., за отмяна на влязло в сила решение, постановено по гр.д. № 3289/1963г. на Софийския градски съд и е прекратено производството по делото. В частната жалба се сочи, че определението е неправилно и необосновано и се иска отмяната му. Поддържа се, че постановеният от предходния състав на ВКС резултат се явява крайна и непропорционална мярка, която е в разрез с разпоредбите на ЕКЗПЧ и практиката на съда, както и е в ущърб с основните права на молителката. В срока по чл. 276, ал.1 ГПК ответникът по частната жалба-Р. П. К., чрез адв. Др.Д. и адв. Д.А., оспорва същата като неоснователна. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, намира частната жалба за допустима, но неоснователна, по следните съображения: Предходният състав на ВКС е бил сезиран от К. К. с молба от 12.03.2026г., уточнена с молба от 13.05.2026г. с искане за отмяна на влязло в сила решение по гр. д. № 3289/1963г. на Софийския градски съд. С това решение, на основание чл. 66 ЗЛС(отм.) е признато за установено, че роденото от Е. Х. Х., дете от мъжки пол, записано в акта за раждане с имената Р. Е. Х., с неизвестен баща, произхожда от баща – П. Г. К.. В молбата са изложени твърдения, че молителката е наследник по закон на П. Г. К., който е неин баща, починал на 02.11.2023г. След смъртта си, той оставил за свои наследници по закон преживялата си съпруга В. Г. К. и дъщерите си-молителката и сестра й Д. П. К.. На 28.01.2025г. Столична община издала удостоверение за наследници на баща й, в което за първи път като негов наследник фигурирал и Р. П. К.. През м.януари молителката установила, че през 1963г. било образувано в СГС гр.д. № 3289/1963г., приключило с решение, с което било признато за установено, че лицето Р. К. произхожда от баща П. К.. Молителката счита, че са налице основанията за отмяна на това решение по чл. 303, ал. 1, т. 1 и чл. 304 ГПК. Поддържа наличие на ново обстоятелство-съществуващото към момента научно обективно и категорично доказателство по метода на ДНК анализ за установяване на биологичен произход; това обстоятелство било от съществено значение за правилното решаване на делото, по което наследодателят на молителката П. К. е признат за баща на Р. К., доколкото към 1963г. е направена единствено експертиза за кръвногрупова принадлежност, която обективно е крайно недостатъчна за установяване на биологичен произход. По отношение на основанието по чл. 304 ГПК е изложила съображения, че решението, чиято отмяна претендира има СПН по отношение на нея независимо, че не е страна по делото и поражда съществени последици, поради което е налице правен интерес от неговата отмяна. От приложеното гр. дело № 3289/1963г. на Софийския градски съд се установява, че решението от 01.04.1964г. за установяване бащинството, на основание чл. 66 ЗЛС (отм. 1968 г.), на роденото от Е. Х. дете Р., е влязло в сила в края на месец май 1964г., при действието на ГПК (отм.). При тези данни, предходният състав на ВКС, като е съобразил и разясненията, дадени в т. 8 на ТР № 7/31.07.2017г. по тълк дело № 1/2014г. на ОСГТК на ВКС, е намерил молбата за недопустима, тъй като съдебното решение, чиято отмяна се иска е постановено при действието на ГПК от 1952г. (отм.) и преди влизане в сила на новия ГПК е изтекъл пределният едногодишният преклузивен срок по чл. 232, ал. 1 ГПК (отм.) от влизане в сила на решението. В случая този срок е изтекъл през м. май 1965г., поради което подадената шейсет години по-късно молба за отмяна е недопустима и следва да се остави без разглеждане. Този състав на ВКС намира така мотивираното определение за правилно и законосъобразно. Установените в новия процесуален закон правила и срокове за отмяна на влезли в сила решения са неприложими спрямо решения, станали неотменими по преходния процесуален ред. В този смисъл са разясненията на т. 8 от цитираното и от другия състав на ВКС ТР № 7/2017г. по тълк.дело №1/2014г. на ОСГТК. С тях е прието, че е недопустима, подадена при действието на ГПК от 2007г. молба за отмяна на влязло в сила решение, постановено при действието на ГПК от 1952г. (отм.), ако преди влизането в сила на новия ГПК е изтекъл едногодишният срок по чл. 232, ал. 1 ГПК(отм.), както е в случая. Правото на молителката да иска отмяна на влязлото в сила решение на СГС е преклудирано още при действието на отменения ГПК, тъй като решението на СГС от 01.04.1964г. е влязло в сила през м.май 1964г. Считано от този момент е започнал да тече 1-годишният срок по чл. 232, ал. 1 ГПК (отм.), който е изтекъл през м. май 1965г. – много преди влизане в сила на новия ГПК. Следва да се допълни, с оглед оплакванията в частната жалба, че всяко тълкувателно решение на Общото събрание на Гражданската и/или Търговската колегии на ВКС има за предмет откриване точния смисъл на правните норми чрез изясняване на вложеното в тях от законодателя съдържание, а съгласно императивната разпоредба на чл. 130, ал. 2 от ЗСВ, тълкувателните решения на ВКС са задължителни за всички органи на съдебната власт, включително за самия ВКС. Соченото от жалбоподателката особено мнение, изразено по тълкувателното решение не представлява задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 130, ал.2 ЗСВ. Подписването на решение/определение с особено мнение е изрично предвидена в ГПК възможност (чл. 21, ал. 5 и ал. 6 ГПК), като съдебният акт, постановен с особено мнение има същото действие както всяко друго решение/определение. Волята на мнозинството в този случай формира решаващия извод, който обвързва страните. Тези правила се отнасят и до приемането на тълкувателни решения по реда на чл. 292 ГПК от общите събрания на съдиите от ГК и ТК на ВКС, респ. от ОСГТК на същия. Поради това задължителният за органите на съдебната власт характер на цитираното ТР на ОСГТК на ВКС следва от обективираната в него воля на мнозинството на съдиите от тези две колегии, а не от изразените особени мнения. Липсва твърдяното противоречие на обжалваното определение с нормите на ЕКЗПЧ, гарантиращи достъпа до съд, тъй като изискването правилата на вътрешното право да се прилагат в хармония с разпоредбите на ЕКЗПЧ не изключва императивното задължение на съда да проверява допустимостта на производството по подадената молба с оглед разпоредбите на процесуалния закон и задължителната съдебна практика. Предвид изложеното атакуваното определение, като правилно и законосъобразно, следва да се потвърди. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО