Определение № 3469 от 01.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2159/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК, във вр. с чл. 248 ГПК. С определение № 743/18.03.2025г. по въззивно гр.д. № 158/2023г. на САС, ГК, 4 състав, в производство по чл. 248 ГПК, е изменено постановено по делото въззивно решение № 1034/26.07.2023г. в частта за разноските, като вместо сумата 9 527,84 лева, присъденото на основание чл. 38, ал.2 ЗАдв в полза на адв. Т. Б. - пълномощник на ищцата И. П. Н., платимо от ответника Д. Й. М., адвокатско възнаграждение за въззивното производство е намалено до сумата 4 000 лева. Частна жалба против определението е подадена от Д. Й. М., чрез адв. Н. А., с оплаквания за неправилност и необоснованост, в частта, с която възнаграждението е определено в размер 4 000 лева. Сочи се, че и този размер е прекалено завишен, тъй като делото не се отличава с никаква фактическа и правна сложност и във въззивното производство е проведено едно открито съдебно заседание с участието на адв. Б.. Частна жалба против определението на САС в частта, с която адвокатското възнаграждение е намалено от 9 527,84 лева до 4 000 лева е подадена от И. П. Н., чрез адв. Б.. Изложени са съображения, че цитираното от САС решение на СЕС от 25.01.2024г. се отнася до Наредба № 1/2004г. за минималния размер на адвокатските възнаграждения, но не касае Наредба №1/2004г. за възнаграждения за адвокатска работа, приета от Висшия адвокатски съвет-ДВ, бр.14/2025г. Частните жалби са подадени в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Производството по обжалване на определението по чл. 248 ГПК на въззивния съд не е касационно. Това производство не се развива по реда на чл.274, ал.3 ГПК, съгласно т. 24 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС. Жалбата срещу определение, постановено по искане за изменение на въззивно решение в частта за разноските, не се нуждае от допускане до касационен контрол и се разглежда на общо основание. Затова е безпредметно да се обсъждат приложените и към двете частни жалби изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и формулираните в тях правни въпроси. При преценката относно основателността на жалбите Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, приема следното: С постановеното въззивното решение № 1034/26.07.2023г. по в.гр.дело № 158/2023г. апелативният съд е потвърдил изцяло първоинстанционното решение за прогласяване недействителността, на основание чл. 42, ал.2 ЗЗД, на договор за покупко-продажба на недвижим имот от 30.05.2018г., оформен с нотариален акт № 118, том І, рег.№ 3383, дело № 104/2018г. на нотариус А. Ш., сключен между И. Н., чрез пълномощник и Д. М.. Предвид постановения резултат, съдът е определил на адв. Б., осъществил безплатна правна защита на въззиваемата-ищца САС адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер 9 527,84 лева. С молба, съдържаща се в касационната жалба, ответникът М. е поискал изменение на решението в частта за разноските, чрез намаляване, поради прекомерност, на възнаграждението на адв. Б.. С атакуваното в настоящото производство определение, САС е приел, че възражението по чл. 78, ал.5 ГПК на М. е своевременно направено и е основателно. За да редуцира възнаграждението до сумата 4 000 лева САС е съобразил задължителното тълкуване от СЕС на чл.101, §1 ДФЕС, според което определените минимални размери в Наредба № 1/09.01.2004г. за МРАВ не са задължителни за съда. Приел е, че реализираната от адвоката защита във въззивното производство се е осъществила в едно съдебно заседание, в което е изслушана и приета съдебно-почеркова експертиза, а в представения от адвоката отговор на въззивната жалба са повторени анализът на доказателствата и доводите, които вече са били излагани в първоинстанционното производство. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че оспореният съдебен акт е правилен като краен резултат и като такъв следва да бъде потвърден. След като с постановеното въззивно решение искът на И. Н. по чл. 42, ал.2 ЗЗД е уважен, то е установено правото на разноски на ищцата, което пък обуславя извод, че при предоставената безплатна правна помощ, на процесуалния й представител - адвокат се следва заплащане на адвокатско възнаграждение. Неправилно въззивният съд е разгледал, наведеното от М. възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждението. Разпоредбата на чл. 78, ал.5 ГПК се прилага при заплатено от страната възнаграждение за адвокат. В случая размерът на възнаграждението не е договорен между страните по договора за правна помощ, а е определен от съда, тъй като правната защита е предоставена по реда на чл. 38 от ЗАдв. Предвид това за М. не е съществувала процесуална възможност да възразява срещу прекомерността на предварително договорено и платено от страната възнаграждение. Същевременно, според приетото в решението на СЕС по дело С-438/2022г., националният съд принципно е задължен да не приложи ограничаващата национална уредба, независимо дали има повдигнато възражение от насрещната страна. Според решението на СЕС, нормата на чл.38, ал.2 ЗАдв, препращаща към Наредба № 1/2004г. за възнагражденията за адвокатска работа, не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага от съда. Дори посочените в Наредба №1/2004г. размери, както и приетите за подобни случаи размери на възнаграждения в НЗПрП, съдът да използва за ориентир при определяне на възнагражденията, той е длъжен да съобрази вида на спора, защитавания интерес, вида и количеството на извършената работа и фактическата и правна сложност на делото. Фактическата сложност се обуславя от широкия кръг обстоятелства, които се изследват и установяват в съдебното производство като релевантни към правния спор, а правната сложност произтича от преценката за основателността на претенциите. В случая съставът на ВКС съобрази предмета на делото - иск по чл. 42, ал.2 ЗЗД и защитавания материален интерес. Делото се характеризира със средна по степен фактическа и правна сложност с оглед неговия предмет, вида и броя на предявените искове и въведените възражения. Във въззивното производство адв.Б. е изготвил отговор на въззивната жалба, в който е изложил становище по повдигнатите в производството пред САС възражения на жалбоподателя М.; изготвил е и отговор на „допълнителната въззивна жалба“, в който е изложил аргументи за нейната недопустимост. Адвокатът се е явил в насроченото пред въззивния съд открито съдебно заседание и е взел активно участие при изслушването на вещото лице, изготвило допуснатата пред САС съдебна експертиза, като е оспорил същото и е направил доказателствени искания; в хода по същество е изложил съображения за неоснователност на жалбата и за правилност и обоснованост на първоинстанционното решение, като в предоставения от съда срок е представил и писмени бележки. Производството пред въззивната инстанция е приключило в едно съдебно заседание. В резултат на извършената преценка, при съобразяване нормата на чл.36, ал.2, изр.2 вр. ал.1 ЗАдв (възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и размерът му следва да е справедлив и обоснован), както и при зачитане на решението на СЕС по дело С-438/2022г. ВКС намира, че на адв. Б. следва да се определи и присъди адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер 4 000 лева. Определеното в този размер възнаграждение отговаря на критериите за разумност и пропорционалност и се явява справедливо и обосновано, с оглед критериите за определяне на адвокатско възнаграждение в конкретния случай. Поради изложеното, подадените против определението на САС частни жалби са неоснователни. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО