Определение № 3156 от 28.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1119/2024 г.

Производството е по чл. 248 от ГПК. Образувано е по молба с вх. № 17463/15.10.2024г., подадена от ответника в касационното производство - „НИПАЛ ГРУП“ ООД чрез процесуалния му представител – адв. Д. Р., с искане за допълване на определение № 2586/10.10.2024г. по к.т.д. № 1119/2024г., постановено по реда на чл. 288 от ГПК, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по в.т.д.№ 30/2023г. на АС – Велико Търново, в частта на разноските, като му бъде присъдено адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на сумата от 12 000 лв. Ответната по молбата страна – Е. Р. оспорва искането чрез процесуалния си представител - адв. М. Х., по съображения, подробно изложени в писмено становище от 22.11.2024г. Поддържа, че не може да се направи връзка между посоченото във фактурата и в извлечението от банкова сметка за направено плащане на два транша, за какво точно е заплатена сумата, тъй като платец е физическо лице на име В. М.. Поддържа, че ответникът не е представил списък с разноските, което прави молбата му недопустима съгласно чл. 80 ГПК. Претендира молбата да бъде отхвърлена като неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, намира следното: Молбата е депозирана в срок, а именно едномесечен от постановяване на акта, допустима е, поради което следва да бъде разгледана по същество. Неоснователен е довода на касаторката Р., че искането за изменение на акта в частта за разноските е недопустимо, тъй като ответникът не е представил списък по чл. 80 ГПК. С допълнителна молба с вх.№ 3403 от 31.05.2024г., ответникът е заявил надлежно искане за присъждане на адвокатски хонорар в размер на 12 000 лв., като към молбата са приложени договор за правна защита и съдействие от 09.05.2024, фактура _ 174/09.05.2024г. и извлечение от банкова сметка. В тази молба е обективиран списък на разноските и не може да се приеме, че искането на адв. Р. за допълване на акта е недопустимо. Настоящият съдебен състав на ВКС не е присъдил поисканите разноски за адвокатско възнаграждение с определението си по чл. 288 ГПК, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, поради което искането за допълване се явява основателно. По делото са налице доказателства, че е уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение. Възраженията на касаторката Р., че платените суми не кореспондират с плащане на адвокатско възнаграждение, съдът намира за неоснователни. От извлечението от банкова сметка на адв. Р. е видно, че на 17.05.2024г. е получено плащане в размер на 9 000 лв. от В. В. М., с вписано основание – частично плащане по фактура №[ЕГН]/09.05.2024г. на „Нипал груп“ АД – адвокатски услуги, а на 20.05.2024г. е осчетоводено доплащане в размер на 3000 лв. - по фактура №174/09.05.2024г. на „Нипал груп“ АД – адвокатска услуга. Видно от справка по публичния Търговски регистър, това лице /В. М./ е законният управител на „Нипал груп“ АД. Доводите на касаторката, че не се установявала връзка между плащането и адвокатските услуги, не могат да бъдат споделени, тъй като е безспорно, че плащането е по процесната изрично посочена фактура, от физическото лице, но същото е управител и законен представител на дружеството, при осчетоводяването му е посочено, че е за адвокатска услуга, която в приложената и изрично посочена като номер при плащането фактура е описана ясно и точно, а именно – процесуално представителство пред ВКС във връзка със защита по в.т.д.№ 30/2023г. на ВТАС. По размера на адвокатското възнаграждение и като съобрази направеното възражение за прекомерност, ВКС намира следното: Съдът намира, че делото не е с фактическа и правна сложност, а процесуалната защита на ответника по касация се е изразила в подаване на отговор на касационната жалба. По отношение на размера, съдът отчита, че съгласно решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация, Наредба № 1/09.01.2004г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти. В решението на СЕС е изведено, че с оглед абсолютната нищожност, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба и предвидените в посочената наредба минимални размери на възнаграждения за адвокатските услуги. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004г. минималните размери на адвокатските възнаграждения не са задължителни при договаряне на хонорара между страните по договора за правна услуга, включително и когато се касае за заварени договори, като не обвързват и съда при извършване на преценката му по чл. 78, ал. 5 ГПК поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на чл. 101, пар. 1 ДФЕС и съдът не може да определи следващото се минимално възнаграждение съгласно размерите, определени в Наредбата на Висшия адвокатски съвет. Наличието на празнота в закона следва да се преодолее като се тълкува нормата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв., с изключение на частта, с която се препраща към наредба на Висшия адвокатски съвет за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения. В разпоредбата на чл. 36, ал.2, изр. 2 вр. ал. 1 от ЗАдв. се посочва, че възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и размерът му следва да е справедлив и обоснован. С оглед гореизложеното при преценка за намаляване на възнаграждението на процесуалния представител на ответника по касация, следва да се вземат предвид конкретни критерии като високата образователна квалификация на лице, придобило юридическа правоспособност и вписано в съответния регистър на адвокатска колегия, поетата отговорност от адвоката. Отчитайки горното, но с оглед спорния материален интерес при осъществената защита, а също и това, че процесуалната защита се е проявила единствено в подаване на отговор на касационната жалба, и като се вземат предвид и посочените по-горе критерии, следва да се приеме, че е справедливо и обосновано възнаграждението да бъде в размер на 6000 лв., която сума следва да се присъди като разноски на ответната страна. Защитата на ответника по касация – „Нипал груп“ АД е ограничена само до подаване на отговор на касационната жалба и присъждане на разноски в тежест на другата страна в по-голям размер не отговаря на горепосочените критерии. С оглед горното съдът намира, че искането за допълване на определението, чрез присъждане на направените от ответника по касация разноски за адвокатско възнаграждение следва да бъде уважено, като бъде присъдено адвокатско възнаграждение на ответника по касация в размер на сумата от 6000 лв. Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.