Определение № 1755 от 02.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4260/2024 г.

Производството е по чл.274 ал.2 ГПК. Постъпила е частна жалба от адв. Г. Р. с искане за отмяна на решение №.650/12.06.24 по г.д.№.2320/23 на ОС Варна в частта му – имаща характер на определение - с която е отхвърлена молбата му за изменение на постановеното по делото въззивно решение №.299/25.03.24 по г.д.№.2320/ 23 на ОС Варна, ІІс., в частта за разноските чрез присъждане на основание чл.38 ЗА на 11340лв. адвокатско възнаграждение с ДДС вместо присъдените 2126,17лв. Ответната страна „Юникарго транс“ООД и третото лице помагач „Групами застраховане“ЕАД не вземат становище. Частната жалба е допустима – подадена е в законоустановения срок, от страна в процеса, имаща право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество е неоснователна. При определяне на дължимото възнаграждение е отчетено, че правилото на чл.38 ал.2 ЗА - според което съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер - този по Наредба №.1/09.01.04, не може да бъде приложено с оглед изричния текст на решение на СЕС по дело C-438/22. Настоящият състав съобразява, че съгласно цитираното решение член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба; при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. При това положение посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения - те не обвързват съда и подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като се съобразява интересът, видът на спора, фактическата и правна сложност на делото, количеството извършена работа. В случая претендираното възнаграждение е за защита по въззивна жалба на ответника по уважен иск по чл.200 КТ и се е изразила единствено в подаден от адв.Р. кратък отговор на въззивната жалба - и то съвместно с адв.Н. Д., с отбелязване в същия „оптимизирал „GPT – 4““ – без явяване в открито съдебно заседание и без представяне на писмена защита или други документи. При това положение, като се има интереса, но и обема на осъществената защита и че спорът не се отличава с фактическа и правна сложност – по релевантните въпроси е налице практика на ВКС, а самото разглеждане е било изчерпано в едно съдебно заседание, настоящият състав намира, че присъденото от въззивния съд възнаграждение – при определянето на което също са съобразени горецитираните обстоятелства, е правилно определено и не е налице основание за промяната му. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,